Заплашвайки ги с револвера, Пениман извади сребърната кутия и я постави върху тресящия се кей. Ендрю се държеше здраво за перилата, гледаше летящите пръски на вълните и очакваше онази вълна, която щеше да ги помете и хвърли с морските глъбини. Огромна черна сянка пресече лентата на лунната пътека като облак, тласкан от нощния бриз. Но небето беше абсолютно чисто и осеяно с хиляди звезди. Имаше нещо във водата или по-точно под водата, а не в небето.
Ендрю насочи вниманието си към морето. Ето, пак! Сега виждаше някаква издутина сред гребените на зараждащите се вълни, издутина, която внимателно намираше път над пясъчното дъно… може би кит, призован от монетите и готов да изпълни волята на човека, когото сребърниците бяха обладали с нечестивата си сила. Фосфоресциращото море беше пълно с всякакви риби, освен Левиатан — чакащото чудовище. Ендрю ги виждаше всичките: игривите скокливки, скумрията, корюшката, костурът, скалната треска, змиорките — всички те напираха към повърхността. И по посипаното с миди дъно пълзяха разни твари: морски охлюви, раци отшелници, омари. Струваше му се, че ги наблюдава като в транс. Но това не беше сън. Пикет също ги виждаше. А Пениман, без съмнение, съвсем ясно чувстваше присъствието на онова нещо сред вълните. Разбира се, че бе така — нали затова бе дошъл тук. Морското създание носеше във вътрешността си последния от трийсетте сребърника.
В същия миг кеят се разтресе, сякаш бе ударен от вълна. Заклати се, изскърца, простена, заплаши да се разпадне, направи опит да се пресуче надве й да рухне в океана. Ендрю се задържа и се хвърли настрани, когато движението под краката му отново започна. Разнесе се шум на разцепващо се дърво и пукащ цимент и една от опорните колони се пръсна на парчета, които се посипаха във водата.
Пениман чукна слепените десетачета като яйце върху изтърканите плочи на кея и огради с шепи разпадащото се кълбо, отделяйки безпогрешно двата сребърника. После отвори капака на кутията си, хвърли двете монети сред събратята им и отново затвори с щракване, а кеят отекна с ново разтърсване като контрапункт на затварянето на кутията. Пениман залитна, но запази равновесие. После се усмихна и хвърли поглед към морето.
Сега вече не приличаше на човек. Белият му костюм беше накъсан и изцапан с кал от нивата. Разкъсаните му обувки едва-едва прикриваха онова, в което краката му се бяха превърнали, а лицето му, което явно също беше подвластно на тази метаморфоза, се бе извило в подобна на козел пародия на човешко лице.
— Ще започна с теб — обърна се той изведнъж към Пикет. — Ти май си детективът, умният, така да се каже. Да видим сега колко си умен, когато наградата е толкова висока. Кажи ми къде е сребърникът или ще ти пръсна черепа в името на настъпващото царство.
— Тук е — чу се глас зад Ендрю и когато той се обърна, не можа да повярва на очите си, виждайки Роуз, застанала в отворената врата на къщичката на Лен.
Пениман насочи револвера си към нея, леко изненадан и с намек за усмивка, който пробяга по лицето му, за да бъде сменен от изражение на маниакална видиотеност.
— Вижте! — извика Ендрю и посочи с пръст по дължината на кея, където една малка кола подскачаше по „Мейн стрийт“ и се насочваше към тях. Тя спря и някой слезе от нея. Беше чичо Артър.
Револверът изгърмя. Ендрю се хвърли диво върху Пениман, без да дава и пет пари за съдбата на света, желаейки единствено да привлече стрелбата върху себе си, да… В същия миг ръката му се блъсна в някаква стена от студена влажна глина и почти веднага тялото му се заби в нея, а после се изтърколи на палубата на кея. Той мигновено скочи на крака озадачен, но пак се нахвърли върху Пениман, без да мисли. От дулото на револвера се вдигаше струйка дим. Пикет залитна и се хвана за рамото, а когато Ендрю за втори път скочи на крака, Пениман насочи револвера към Роуз, която се хвърли назад към леля Наоми и двете изчезнаха в тъмнината на къщичката.