Ендрю отново се блъсна в лепкавата, гумена, невидима стена и отново се озова по гръб. Той трескаво се озърна и видя, че чичо Артър се е качил обратно в колата и се носи с пълна газ към тях, макар това да изглеждаше, че става мъчително бавно. Пениман се обърна и стреля в приближаващата кола, предното стъкло се покри с паяжина от пукнатини, колата залитна встрани, отблъсна се от перилата и продължи в тяхната посока.
В този миг от сенките изскочи мисис Гъмидж с писък, от който косите на Ендрю настръхнаха. Той беше забравил за нея в концентрацията си да победи Пениман. Тя скочи върху гърба на Пениман в мига, в който той стреля към колата и може би защото вниманието му бе отклонено, макар и за кратко, но защитната стена отсъстваше, за да я спре, както беше възпирала досега Ендрю.
Писъкът й обаче я издаде, така че старецът се извърна в мига след натискането на спусъка, продължи страничния си замах, изрева с широко отворена уста, а в очите му блесна омраза, последвана от наслаждение, когато ударът му се стовари в нея. Тя залитна назад, перилата на кея се забиха малко под кръста й, а в следващия миг ръката на Пениман се вкопчи в гърлото й и пресече писъка, главата се отметна назад с пукота на пречупена кост и тя прелетя заднешком през перилата, и падна по цялата си дължина в морето. Цялата схватка продължи няколко секунди.
Леля Наоми се измъкна на прага на къщичката и замахна с бастуна си към главата на Пениман, точно когато той отново се обръщаше към тях. От гърдите му се изригваше безсмислен вой, сякаш той разбираше, че убийството на мисис Гъмидж изисква някаква реакция — смях, кискане, дюдюкане — но човешкото в него вече беше прекалено малко, за да прецени какви емоции биха били най-уместни в тази ситуация. Очите му широко се отвориха и той изръмжа в лицето на леля Наоми.
Ендрю видя как бастуна й неочаквано спира на един фут от стареца, сякаш Пениман отново бе издигнал магическата защитна стена около себе си, защитаван от сребърниците. Той сграбчи върха на бастуна във въздуха и преди Ендрю да съумее да реагира или да скочи, Пениман дръпна леля Наоми към себе си, сграбчи я за китката, изви я и опря дулото на револвера в главата й.
Всички замръзнаха. Електронната кола спря на петдесетина фута от тях. Ендрю беше напълно блокиран. Героиката в този момент бе напълно безполезна: Не можеше да се добере близо до Пениман, не докато Пениман владееше сребърниците, и не докато държеше в ръцете си леля Наоми. Кеят за пореден път се разтресе и едва не събори всички. Океанът беше неестествено притихнал, така че последният тласък не можеше да има нищо общо с прибоя. Защото и прибой нямаше, а водите над крайбрежните плитчини бяха равни в очакване нещо да се случи. Пениман дрезгаво се изсмя и гласът му прозвуча сякаш някакъв звяр бе прекарал ноктите си по дъска.
— Вземи я — каза Роуз и подаде лъжицата.
— Да — потвърди Пикет. През раната в якето му се стичаше кръв. — Той все още не притежава всички. Има още един в кита. Него не може да вземе. Защото на кита не му пука от револвера му.
Пениман дълбокомислено кимна, сякаш потвърждаваше заключенията на умно четиригодишно хлапе.
— Сложи я в джоба ми — нареди той на Роуз.
— Не се приближавай до него! — извика Ендрю.
Пениман сви рамене, повдигна малко дулото и стреля през косата на леля Наоми. Роуз изпищя и залитна назад към вратата. Леля Наоми трепна и се наведе напред, явно невредима. Пениман се изсмя:
— Искам я сега — каза той.
Роуз пристъпи напред, за да му я даде. Той, разбира се, не можеше да я вземе, защото с едната ръка държеше леля Наоми, а другата револвера. Роуз трябваше да я сложи в джоба му, както бе поискал. Ендрю чакаше настръхнал и готов да скочи, ако се наложеше. Ако невидимите сили не отблъснеха Роуз, тогава и той щеше да проникне през тях. Щеше да събори стареца на земята и да го рита, докато го смачка. Само да докоснеше Роуз…
Но Пениман дръпна леля Наоми да се изправи и се обърна между Ендрю и Роуз, насочвайки оръжието си ту към единия, ту към другия. В мига, в който лъжицата се озова в джоба му и когато Роуз сграбчи старата жена за раменете и я дръпна към себе си, той я пусна.
Очите му се бяха обърнали нагоре, така че под всеки ирис се виждаше полумесец от налято с кръв бяло. Зъбите му тракаха и дишането му излизаше на пресекулки. Някаква вътрешна сила го извиваше и той изглеждаше като човек, погълнал шепа евтини пирони. Ръката му видимо трепереше, когато той извади отново сребърната си кутия, постави я на кея и я отвори. Двайсет и осем сребърника лежаха вътре и излъчваха зловещо зеленикаво сияние под светлината на лампата. Във въздуха се разнесе зловоние, сякаш тялото на Пениман беше от презряло сирене или от мъртва, гангренясала плът. Кеят за пореден път се разтресе. Морското създание видимо ставаше нетърпеливо.