Лъжицата обаче не искаше да се събере в кутията. Беше прекалено дълга. Пречеше на капака да се затвори. Кожата по лицето на Пениман се размърда като нападната от пълчище насекоми, изразявайки само за секунда цяла дузина емоции, докато той душеше и се лигавеше над скъпоценната си кутия. Накрая коленичи, за да насили капака върху дръжката на лъжицата. Чу се щракването на ключалката, Пениман се изправи с кутията в ръка, отстъпи в самия край на кея, залитна при поредното раздрусване на основите и устните му се размърдаха, но от тях не се изтръгна нищо друго, освен неразбираем брътвеж.
След това той се качи на перилата. Огромното туловище на морското създание се полюшваше на повърхността — един невероятно дълъг кит, изглеждащ като илюстрация на палеозойските океани.
В този миг Ендрю осъзна, че това е крайната цел на Пениман. Пикет грешеше. Пениман вече нямаше нужда от револвера си. Той просто щеше да скочи в зейналата паст на кита, за да се озове в корема му, където се намираше последният сребърник. Пениман беше като един съвременен Йона36. Но това бе един покварен Йона. Защото когато китът след време го изплюеше на някой от плажовете на Южна Калифорния, това нямаше да стане поради милостта на Бога. Нито пък Пениман щеше да бъде все още човек. Той щеше да представлява нещо съвсем друго.
Чу се слабичкият клаксон на колата и Ендрю отскочи встрани, миг преди колата да профучи по кея. Тя се насочи като стрела към мястото, където Пениман стърчеше върху перилата, леко приклекнал, като готвеща се да излети морска птица, вкопчил се в кутията, в револвера и прехвърлил ръка през стълба на осветлението. Той смело се изправи, захвърли оръжието в морето и в същия миг колата на чичо Артър немощно се удари в стълба. Ендрю се хвърли напред и през капака на заклещената кола понечи да сграбчи копитото на Пениман. Пениман се завъртя около железния стълб, размахвайки кутията в свободната си ръка, опиянен от магията на сребърниците с див, предизвикателен поглед в очите. Опита се да се закрепи по-стабилно и да изчака най-удобния момент, за да се хвърли в устата на кита.
Кеят отново се разтресе, този път застрашително, бетонът се напука, а Ендрю политна назад върху перилата. Опита се да се хване за нещо, но краката му се плъзнаха между пръчките на перилата. Главата му тежко се удари в някакъв железен стълб, докато той с последни сили се държеше за дървения перваз в самия край на кея, почти ридаейки от усилието да се задържи надвиснал над вълните. Видя с периферното си зрение, че Пикет се прокрадва към него, докато кеят стенеше и се тресеше.
Ендрю поклати глава и усети остра болка да го прорязва в мястото, където стълбът го бе ударил. Тялото му се отпусна от тежестта и умората, поражението и болката. Не беше спал втори ден. Какво толкова очакваха от него? Беше безсилен да помогне сам на себе си, да не говорим за света. Не можеше да направи нищо друго, освен да виси така и да се подготви за падането в студените води на океана.
По яката на ризата му се стичаше кръв от разсечената кожа на главата му и неясно как, но дивата бъркотия около него избледня и той се концентрира върху тази тъничка струйка. Беше по-лесно да се държи така и да чака, да чака някой да направи нещо с него, отколкото той да прави нещо за някого.
Пикет не бе успял да се добере до него. Не можеше да му помогне. Държеше се за перилата на десетина фута от него — лявата му ръка беше окървавена. Роуз и леля Наоми чакаха прегърнати, подпрени на стената на къщурката и Ендрю чуваше Роуз нещо да му вика, окуражавайки напълно ненужно и двамата да се държат.
Тогава леля Наоми се хвърли напред през кея към Ендрю. И тя извика нещо, но той не я разбра. После спря, залитна напред, едва се задържа на крака и хвърли бастуна си. Бастунът отскочи, изтрака и се плъзна към Ендрю, който пусна с едната си ръка скъпоценния перваз, за да го хване. После раздруса енергично глава, за да се съвземе от шока на болката, да се свести и да се върне отново на този свят.
Ендрю вдигна лице под вятъра, а кеят пак се надигна. Изправи се на крака с бастун в ръката. Видя сврелия се зад волана на мъничката си кола чичо Артър и чу, че двигателят й още работи. Пениман балансираше на върха на перилата. Ято морски птици кръжаха около него, дърпаха дрехите му и кълвяха очите му. Той се опитваше да ги прогони, размахвайки ръката с кутията. При поредното разтърсване Пениман бе захвърлен назад, притиснал кутията до гърдите си, а целият край на кея — палубата, стълбът на осветлението, перилата и всичко останало — започваше да се откъсва от останалата част със стона на извиващ се метал и пукота на разкъсвани болтове.
36