— Може би и в понеделник също. Всички затварят в понеделник.
— Да — съгласи се Ендрю. — Не възнамерявахме да работим в понеделник. Сега обаче се обърках. Петдесет, умножено по какво? — той поклати глава и сви рамене. — Както и да е, само исках да ти демонстрирам. Написах кратко обяснение и го пратих по пощата до програмата „Господин Магьосник“ като своеобразна шега. Децата обожават подобни неща. Но не казвай на Роуз. Тя си въобразява, че си губя времето.
— Няма. Не се безпокой за това — Пикет седна на столче пред бара и се загледа към улицата, докато Ендрю отпиваше от студеното кафе и преглеждаше наръчника на Гросман. — Чудя се как ще те намерят клиентите, след като си забутан толкова далече от магистралата.
Ендрю вдигна поглед. Той съставяше списък на инвентара, който щеше да им трябва за бара. По-скоро съставяше три списъка: необходими неща, неща, които бе желателно да има, и неща под въпрос. Беше разделил страницата на три колони, надписвайки всяка с „Н“, „Ж“ и „В“. Тъй като големите теми не допускаха абсолютно организирания подход, той се опитваше да компенсира този им недостатък в малките неща. Първият списък изпълваше цялата колона и дори продължаваше на обратната страна на листа; списъкът „В“ съдържаше само едно нещо: гофрирани сламки, които можеха да се прегъват — забавление за деца, според него. В намеренията му не влизаше да обслужва и деца, поне не на бара. Въпрос на репутация, каза си той.
— Ще трябва да походиш. Ксерографираните листовки не са достатъчни. Дори най-доброто меню в света не е достатъчно.
— По-скоро си мисля, че има смисъл да пробутаме някаква обява в „Хералд“, особено след като работиш на половин ден там — Ендрю взе една от закачливите салфетки и се загледа в изрисуваното на нея ухилено куче, захапало пура. — Не познаваш ли някой в сферата на рекламите?
Пикет кимна:
— Познавам Прингъл, но той не става. Мрази ме за шегата, която си направих с него, като публикувах измислено писмо с името му. Хвали се, че бил един от основателите на „Фондацията Прингъл“, но се оказа, че лъже. Онези хора дори не искат да го приемат сред членовете. Както и да е, бъзиках го на тази тема и сега не можем да се гледаме. Той ще провали всяка реклама, която се опитам да пусна. Мога обаче да се доверя на Мери Кларк. Тя е умна. Разбира от оформление. Освен това говори френски.
— Жалко, че никой друг в Сийл Бийч не говори. Мисля, че ще е по-добре да я пуснем на английски.
— Ама, разбира се, разбира се — съгласи се Пикет с неопределен жест. — Но трябва да има нещо континентално в атмосферата. Не трябва да го представяме като някаква закусвалня с хамбургери. Ще ти подготвя вариант. Остави на мен. Измисли ли менюто?
— Не. Продължавам да експериментирам. Това, че по-рано не съм бил в този вид бизнес, ме спъва. Ясно го усещам. Но мисля, че мога да го превърна в предимство. Всеки клиент тук ще намира по някаква изненада за себе си. Да вземем например „Уийтабикс“. Покажи ми друг ресторант, където ги сервират. Няма такъв. Навсякъде предлагат само от стандартните зърнени ядки — едно и също навсякъде. Това е истината. Човек влязъл отдавна в бизнеса не вижда нищо друго освен самия бизнес, той не може да надскочи себе си и него го духат ветровете на очевидното. Външният човек обаче ще рискува с особеното, защото той знае, че то е специфично. И ще преуспее с наивността си. Ето, това е моето кредо. Като говорим за „Уийтабикс“, кога пътуваш за Ванкувър?
— Вдругиден. Ама ти сигурен ли си, че те са контрабанда? Главата ми просто не побира идеята за контрабандни ядки. Не можем ли да ги поръчаме чрез местните дистрибутори?
— Абсурд. Както ти казах, няма нито един ресторант в континенталната част на Съединените щати, който ги предлага, или поне аз не съм чувал. Но най-добрите ресторанти в Англия и Канада не биха отворили вратите си, без да имат солиден запас от тях. Едно време можеше да се намери друга марка, известна като „Ръскетс“. Естествено „Ръскетс“ не са точно като „Уийтабикс“, но доста приличат на тях — малки плоски бисквитки от бяло брашно. Някои хора ги натрошават, преди да ги залеят с млякото и да сложат захарта, други ги пускат цели в купичките и после ги нарязват с лъжиците си. Имах един приятел, който ги стриваше с ръце в самото начало. Попитах защо го прави. Ако му харесват така, би могъл да избере която и да е било от другите марки, без да забележи разликата. Точно това е идеята — стратегия. Да се предложи на клиентите нещо необикновено. Нека бъде пълноценна, здрава храна, но не я предлагай като при конкурентите, защото провалът ти е гарантиран.