Пикет се доближи до витрината към улицата и изтри малко кръгче в препарата, с който беше намазана, за да вижда по-добре.
— Разгледах книгите на Пениман, няколко от тях.
— И какво? — попита Ендрю.
— Мисля, че си струва да бъде наблюдаван.
— Защо? Да не си пада по сребърните прибори? И да изчаква удобния момент, за да ни обере и да се изпари през прозореца?
— Едва ли е точно това. Мисля, че не му е необходимо да обира когото и да е било. Нещо ми подсказва, че старият ти чичо Артър може да знае нещо за него, макар че едва ли би ни казал. В този човек е интересно не само името.
— Имена, имена, имена. Помниш ли какво говореше за стария Мъниуърт? Ако има някой, за когото да е по-малко вероятно да бъде замесен в тези неща, то аз не знам кой може да е този човек. Горкият нещастник… свърши прикован на легло от някаква болест. И какво му имаше?
Пикет се намръщи.
— Не съм съвсем сигурен. Може да е било от възрастта. Някакво заболяване на костите. Та той не можеше да стане от стола си до самия край.
— И накрая го намериха насечен на парчета в магазина му от някакъв крадец-наркоман! Каква гледка беше, Господи — Ендрю потръпна, спомняйки си написаното за случая във вестника. — Но ето какво ще ти кажа: ако Мъниуърт е бил замесен в някакви тъмни сделки, той нямаше да умре по този начин. Знаеш, ме съм прав. Щеше да бъде нещо по-екзотично. Нещо от рода на Фу Манчу.
— Точно обратното. Това, което смяташ, съвсем не е необходимо. Нали по този начин щеше да се разбере кои са. Тези хора биват разкривани по най-незначителните улики, а не благодарение на нещо очевидно за всички. Нали не си ги видял да идват и да си отиват в лимузини? А видя ли с какъв бастун се разхожда Пениман?
— Разбира се.
Пикет го погледна и бавно кимна.
— Помниш ли шапката на Мъниуърт — онази, с въдичарските принадлежности?
— Смътно.
— Е, аз си я спомням. На тази шапка висяха различни неща, които никой нормален въдичар не би и помислил да използва като примамка за риба. Повечето от тях играеха ролята на димна завеса, ако разбираш какво ти говоря. Но един от предметите се различаваше — морска змия, увила се около самата себе си и захапала опашката си. И какво мислиш, че се е надявал да улови с нея? Някоя сляпа риба? Това изобщо не беше примамка и спокойно можеш да цитираш мнението ми по въпроса. А дяволът, който го бе насякъл, съвсем не беше изпаднал наркоман, излязъл за двайсетачка. Знаеш ли, че убиецът умря, преди да стигне до съдебната зала?
— Така ли? — погледна го с широко разтворени очи Ендрю.
— Това е факт. Бил е отровен. Дали са му бъркани яйца с дроб от отровна риба. Свършил с нос в чинията. Прочетох го в полицейски рапорт.
— Точно като онзи… как му беше името? Мъжът с очилата. Или името му ми напомняше за очила… абсурдно име. Трябва да си го е измислил. Помниш ли? Един морски капитан. Умря в Лонг Бийч през 65-а. А бе ти ми разказа за него. Не бяха ли намерили рибешка отрова в чашата му с уиски?
Пикет сви рамене, но го направи с физиономията на човек, който ясно вижда истинската същност на нещата.
— Такова предположение беше изказано впоследствие. Хейстингс вдигна голям шум с хипотезата си, но истината бе, че мъжът беше стар — на деветдесет и осем години — и вече го бяха погребали. На никого не му пукаше какво го е убило. Можеше да го отнесе птеродактил и това едва ли щеше да прекъсне нечий обяд. Ето го и Пениман — каза Пикет, насочвайки вниманието си към събитията на улицата. — Къде, по дяволите, ходи всяка сутрин? Защо не сме го проследили досега?
Ендрю поклати глава:
— Нямахме време. Роуз буквално ме преследва с нейния списък. А той е толкова дълъг, че с него може да се застеле улицата. Тя не разбира деликатните моменти в подготовката на един бар за откриване, в подреждането на целия проклет ресторант, дявол да го вземе. А има съмнения в способността ми да ръководя нещата. Не ми го е казала направо, но аз го чувствам. Проклет да бъда, ако отстъпя точно сега. Не може да няма тук нещо, което да съм в състояние да направя както трябва. Роуз е поела горния етаж и се справя. Не мога да не го призная.
— Е — каза Пикет и отново седна на столчето, — готов съм да се обзаложа, че твоят приятел с бастуна е нещо много повече, отколкото си представяме. Хващам се на бас, че той би могъл да ти разкаже някои работи относно отравянето на човек с вътрешностите на риба, само дето няма как да отвориш дума на тази тема, когато си говорите. Или би се озовал с някакъв полуизяден сандвич в ръката, преди да обърнеш внимание на ухилената му физиономия от другата страна на масата. И това ще бъде последното нещо, което очите ти ще видят, преди да си се възнесъл на небето… Виж това — Пикет бръкна в джоба на панталоните си и извади оттам изрезка от вестник… снимка. Той се огледа и едва след това я разгъна. Снимката беше на човек в болнично легло — очевидно мъртъв. До леглото му стояха трима други: лекар, някакъв заплашителен тип, облечен в костюм… и човек, който поразително приличаше на Жул Пениман. Снимката обаче беше неясна и третият мъж можеше да бъде който и да е.