— Биф Шато.
— А, точно той. Как можах да забравя подобно име. С какви отрови разполага той?
— Най-вече антикоагуланти.
— Те действат бързо, не беше ли така? Даваш на опосума една доза и… какво?… умира за по-малко от час.
Пикет поклати глава:
— Не, не мисля, че е точно това. Повечето от тях са с кумулативно действие. Плъхът си гризва малко в понеделник, хапва във вторник, продължава да се храни с апетит до четвъртък. Седмица по-късно вече е болнав. И тогава, доколкото разбрах, цялата му кръв изведнъж се превръща на па̀ра или нещо подобно и започва да се просмуква през всяка пора на кожата му. Отвратително, но ефективно.
— Случвало ли им се е някога да убият куче по грешка?
— Май, да. Но рядко. Кучето би трябвало да изяде маса отрова. Предполагам, че биха могли да убият и слон, ако разполагат с достатъчно време, за да го направят както трябва.
Ендрю кимна и поглади бузата си.
— Може ли този Шато да ми даде един мъртъв опосум?
— Според мен дори и повече. Непрекъснато намират умрели опосуми из дворовете на хората, които ги вземат за огромни плъхове. Мисля, че и сега на сметището има поне половин дузина.
— Имам нужда само от един — каза Ендрю. Той пристъпи до прозореца и погледна навън, сякаш изведнъж се беше разбързал. Улицата беше потънала в сянка, защото слънцето се намираше зад къщата, но покривите блестяха под ослепителните му лъчи, а по главния път Пасифик Коуст, на една пряка оттук, тълпи от босоноги младежи се отправяха към плажа, за да се порадват на топлата пролетна вода. Вслушвайки се, Ендрю погледна и назад към коридора. Някъде на втория етаж виеше прахосмукачката. Роуз нещо работеше. Бог да я благослови, помисли си Ендрю, докато двамата с Пикет се измъкваха през задната врата, отправяйки се към стария метрополитен на Ендрю, паркиран до тротоара. Усещането, че Роуз се е хванала на работа, опитвайки се да подчини на себе си дървената къща, бе същото като спокойствието, което го обземаше сутрин, когато слагаше кафето на огъня. Това бяха миговете, в които мъжете намираха упование. Те им даваха опора в живота.
Имаше дни, когато му се струваше, че стената, подът, столовете, на които сядаше, са станал и прозрачни и всеки миг ще престанат да съществуват, така както изгасва пламъкът на свещ, оставяйки след себе си единствено размиващата се във въздуха струйка дим. Тогава отнякъде се появяваше Роуз, стиснала в ръка парцал за прах, чук или ножици за подстригване на стобора, и столовете, стените и подът се материализираха отново от въздуха и дружелюбно му се усмихваха. О, без нея той щеше да се превърне в медуза, в безтелесен призрак. Знаеше това и си го повтаряше всеки ден.
И затова можеше да бъде простено късогледството й, когато ставаше дума за кули от бирени кутии, внос на ядки за закуска или точния избор на бутилката джин или скоч. Защото за тези случаи тя разполагаше с него — гения на този вид неща. И беше спокойна, че няма да й се наложи да се главоболи с тях.
Метрополитенът изръмжа в посока на магистралата, изхвърляйки от ауспуха си тъмен облак. С малко повече късмет, Роуз нямаше да ги чуе и той щеше да се прибере по-късно, без да го усети. Пикет щеше да поиска да спрат в „Спокоен свят“, за да се видят с чичо Артър, но нямаше време за това. Сега ставаше дума за бизнес. Той трябваше да се оправи с леля Наоми днес следобеда или щеше да има неприятности.
Милата стара леля Наоми. През деня — когато не хъркаше и котките й пръсваха по покривите на съседите — му беше толкова лесно да погледне благодушно на нещата. И мисълта, че Роуз върши работа в момента, правеше това дори още по-лесно. Понякога. Истината бе, че в други случаи беше по-лесно да се чувства виновен. Той въздъхна, объркан от собствените си мисли. Добре, той би могъл да поеме в ръцете си деликатните неща. В това беше силата му. Никой не би трябвало да иска нещо повече от него. Какво беше казал баща му по въпроса? „Ако е лесно, щяха да намерят някой друг да го свърши.“ Или нещо в този смисъл. Тази мисъл можеше директно да се приложи в момента, макар че едва ли бе възможно да се обясни защо беше точно така. В този момент той осъзна, че Пикет нещо му говори… пита го за нещо.
— Какво? Извинявай?
— Попитах те за какво ти е отрова?
Същата нощ Ендрю остана до късно в библиотеката. Мисис Гъмидж и леля Наоми играха скрабъл до единайсет и после си легнаха. Роуз беше заспала преди няколко часа. Пениман се прибра в десет. Към полунощ къщата бе тъмна и единствената светлина в нея идваше от лампиона в библиотеката. Ендрю се чувстваше като конспиратор, но на практика не конспирираше с никого. Планът от началото до края си беше лично негов. Не го бе обсъдил дори с Пикет, макар приятелят му да се бе съгласил да дойде рано сутринта, уж на път за кея с въдицата. В шест сутринта, помисли Ендрю и се усмихна, историята ще бъде разказана.