Видя мисис Гъмидж да излиза от кухнята. Знаеше резултата: току-що бе изслушала съобщението на телефонния секретар в „Борба с гризачите“. Нямаше какво друго да бъде. Беше ясно още когато я изпрати да се обади, но тя не бе помислила за това. Нещата, за които мисис Гъмидж не мислеше, можеха да запълнят цяла книга. Та нали още нямаше и шест сутринта. Единственото, което би могла да направи, бе да остави чрез секретаря съобщение за случилото се, което Шато щеше да изслуша доста по-късно. Още по-късно днес той щеше да изпрати човек с микробуса, който щеше да знае стотици истории за побъркани опосуми, които на пълчища бродят по света.
Ендрю беше оневинен. Нямаше какво да се усуква по въпроса. В момента той държеше истината на лопатата. Бяха си позволили да се усъмнят в разказа му за опосума, нали? Е, ето ви го! Ендрю едва не се изсмя гръмко. Беше поел юздите в ръцете си и бе извел на спасителния бряг носещата се към хаоса сутрин, и го бе направил точно под носа на Пениман. Смяташе да посети леля Наоми по-късно, след като тя се успокоеше, след като махнеше отвратителните ролки от косата си. Щеше да й поиска малка сумица за нуждите на ресторанта. Петстотин долара биха… Всъщност, не биха стигнали за нищо. Хиляда обаче щяха да му позволят да купи нещата, предвидени за бара, а с остатъка можеше да купи и по една бутилка от различните видове малцово уиски. Вносителят, към който се бе ориентирал, имаше в листата си четиридесет и две марки по тринайсет долара средна цена. Което правеше петстотин и колко… и нещо. Не беше добър в сметките.
Поспря, за да се усмихне на излизащата през вратата мисис Гъмидж и й благодари за безполезния телефонен разговор. Тя му се усмихна в отговор и кимна. Пикет стоеше до тях мълчаливо с шапка в ръка. Мустаците му имаха крещяща нужда от подстригване.
— Отивам при Наоми — обяви мисис Гъмидж. — Ще й занеса чая.
Ендрю й намигна.
— Направете го, мисис Гъмидж. Бих предложил да е от лайка заради успокоителното му въздействие. Избягвайте всичко, което съдържа кофеин. Аз сам бих й го занесъл, но този приятел спешно трябва да бъде изхвърлен в кофата за смет, преди къщата да се е изнесла заради него. След това отивам за риба. Мисля, че сте се виждали с мистър Пикет?
Мисис Гъмидж кимна, продължавайки да се усмихва с всичките си зъби.
— Да, разбира се, че сте се виждали — продължи Ендрю. — И то много пъти. Е, довиждане в такъв случай. Ако позвънят от „Борба с гризачите“, кажете им, че тялото ще бъде в кофата зад гаража. При нормални обстоятелства би трябвало да се обърнем към друга служба, но аз държа в случая да бъдат именно те. Защото разполагат с необходимото, за да проверят за наличието на чумни бълхи.
Мисис Гъмидж примигна. Ендрю й кимна, излезе през вратата, изсипа тялото на опосума в празната кофа за смет, захлупи я с капака и подпря лопатата на картонената стена на гаража. Пикет го последва в прохладната тъмнина вътре и изчака на прага Ендрю да запали осветлението.
— Това е най-хилещата се жена, която някога съм срещал — каза той и нахлупи шапката си. — Щях да допусна, че е восъчна статуя, ако не знаех, че е жива. Или робот. Не можеш да имаш доверие в подобно лице. Невъзможно е да прочетеш мислите му.
Ендрю кимна, занимавайки се с някаква торбичка, пълна с бели гранули, оставена на тезгяха. Отстрани с черен флумастер беше надраскано нещо невъзможно — символите на химическо съединение.
— Тя има речник от около трийсет фрази, повечето от които се отнасят до чая, скрабъла и сменянето на спалното бельо на бедната Наоми. И всички те звучат като програмирани. Мен ако питаш, тази жена има някакъв тъмен мотив, за да прави всичко това.
Пикет видя, че той развързва и после завързва обратно торбичката. Беше неспокоен.
— Каква е? Хлоро… нещо?
— Хлорофасинон — обясни Ендрю. — Не, още не съм я замесил в нищо. Най-добре би било с мокра ярма, от която да се оформят курабийки — той остави обратно торбичката с видимо отвращение. — Мислех да ги пръсна така, че да изглежда като че ли се опитвам да тровя опосумите. Може би Роуз щеше да приеме нещата малко по-сериозно, ако го бях направил.
— Сигурен съм, че щеше да погледне напълно сериозно — съгласи се Пикет. — Защото, представи си какво би станало, ако наистина отровиш нещо? Опосум, например. Но, ако отровиш някоя котка, Боже опази? Тогава с теб е свършено.