Каквото и да ставаше, усещането бе сякаш падаше нощта, усещане, че двайсет века на битки, на предателства, на цивилизации и премествания на континентите се разбиват в каменна стена. Нещо завършваше пълната си обиколка — понесено от вятъра, нахлуващ от изток. Горещ и някак тънък вятър — пустинен вятър, наситен с мириса на пелин и речни корита, опитващ се да издуха керемидите от покривите през нощта, разпръскващ листата на чинарите, поемащ морската пяна от гърба на студеното северно течение, блъскащо вълните си в основите на кея, за да полети над почти безлюдния морски бряг.
Вятърът неуспешно се опита да изтръгне вестника от ръцете на Жул Пениман, седнал до масичка от секвоя в сянката на стария кей, отпивайки кафе от пластмасова чаша. И докато седеше там, наблюдавайки морето над ръба на вестника, той мислеше, че нещо на този свят се бе изтръгнало на свобода, беше се събудило и се промъкваше към него, а защо не и редом с него, през пустошта. Той се усмихна и поглади брадата си, после бръсна с нокът някакъв конец от коляното на белите си панталони. Усещаше тежкото му дрезгаво дишане в свистенето на вятъра, възприемаше го като мелодията на фалшиво свирещ оркестър. И макар в момента да долавяше само намек за звука на тромпетите, в близките дни щеше да се изсипе градушка и дъжд от огън и кръв, при това може би буквално. Надяваше се да е така.
Кафето беше направо ужасно — най-вероятно бе сварено още сутринта и после само бе подгрято на котлона. Ендрю Ванберген правеше отлично кафе. Това поне не можеше да му се отрече. Не че този въпрос особено вълнуваше Пениман — кафето си беше кафе. Пиеше го, защото трябваше да запълни с нещо стомаха си — все още му се налагаше да прави това. Но му се искаше да види този свят освободен от странните си малки привички. Ако зависеше от него — както не бе изключено скоро да стане — той щеше да направи така, че плажовете да се изчистят от пясъка, а мидените черупки да се стрият на прах и да се размесят с цимент. И щеше да навира всичко, наистина. Полепналите по основите на кея миди и ракообразни му причиняваха страдание почти в същата степен, в която страдаше от слънчевата светлина. Гръмкият смях на невидим рибар се забиваше в тила му като назъбеното острие на нож за чистене на риба.
Бяха изминали само четири седмици след пътуването му из Близкия изток. Сребърниците бяха на сигурно място и той очакваше деня, когато щеше да притежава всичките. Един-единствен от оставащите пет продължаваше да го озадачава и той предполагаше, че по някакъв начин, по някое време в древността, нещо е било направено, за да стане неразпознаваем. Но щеше да намери и него. Някой знаеше къде се намира и какво представлява и беше само въпрос на време да изтръгне тази информация от когото трябва, дори ако се налагаше да се справи с всеки поединично.
Той не бе единственият, който долавяше нещо във вятъра. През последните месеци във вестниците — при това не в таблоидите9, а и във вестниците на големите градове — се бяха появили много разкази за странни събития. Някаква коза се качила в кабината на камион, собственост на малко известна фирма за доставки, и освободила ръчната спирачка. После насочила камиона надолу по склона на някакъв хълм точно в едно дърво и скочила миг преди той да избухне в пламъци, които го изпепелили. Две прасета преди месец тероризирали магазин за понички, избягали през паркинга с цяла дузина захаросани понички и ровили на входа на една млекарница, докато шокираният продавач не им дал да пият мляко. И когато в крайна сметка ги заградили, оказало се, че играят сложна игра на асфалта на паркинга, бутайки поничките насам-натам със зурлите си. От Хънтингтън Бийч пък съобщили за хипопотам, появил се изненадващо от мъглата рано сутринта, за да изчезне също така бързо и неочаквано. Трийсет кита се бяха изхвърлили на брега в Мексико.
За журналистите тези случки може и да бяха крайно забавни, но не и за Пениман — за него те бяха ясно проявление на демоничните сили. Сякаш някаква невидима ръка разбуждаше природата от дълъг летаргичен сън, за да я използва в серия от контраходове на една конспирация, която той не разбираше. Едва ли имаше нещо, което по-малко да му допада от това, което не разбираше.
Някой щеше да се надигне, за да заеме местата на Мъниуърт и Аурей. И когато Пениман се справеше с Пфениг, някой на този свят, неподозирайки нищо, щеше да заеме неговото място, ако, разбира се, някоя от монетите го откриеше. Целият номер бе в това да ги познае, когато се появят, а те щяха да се появят… и един от тях щеше да носи неоткриваемия сребърник. Вече хилядолетия всички Пазители работеха като едно цяло, но през всичкото време нечия сянка падаше над всичките им начинания. Имаше тайни посещения, изчезващи сребърници, сребърници, появяващи се наново в притежание на маймуни или в коремите на опосуми, след като са били загубени в продължение на десетилетия и всичко това се развиваше като една тайнствена симфония, оркестрирана… от кого?
9