Пениман знаеше пазената в дълбока тайна самоличност на човека, който дирижираше оркестъра, знаеше кой е този таен наблюдател. И знаеше, че същият този човек търси собственото си избавление с цената на това да гарантира, че монетите никога няма да се съберат. Едно добро деяние, продължаващо цели две хилядолетия. Но Пениман не знаеше като какъв се представя този човек. Не беше възможно да потърси „Искариотски, Юда“ в телефонния указател на Сийл Бийч и да намери адреса му. Този човек можеше да бъде кметът на града, телевизионен техник или, още по-вероятно, онзи скитник, който спеше опрял гръб на бетонната тоалетна зад кея. Можеше да се представя за какъвто си поиска. Имаше определена процедура, която бе в състояние да разкрие самоличността на някой от Пазителите, но техният господар не бе подвластен на подобен тест, не, ако не бъде разкрит директно. Е, скоро той трябваше да се намеси по някакъв начин, който и да беше. Пениман щеше да го накара. Опитваше се да го постигне от близо двеста години — събирайки и криейки сребърниците, давайки един, за да получи два, готов на всякакво престъпление, купувайки и продавайки крале и президенти, множейки съкровището си от сребърници. Днес гърнето вече бе почти пълно. Почти.
Хаосът настъпваше и това бе добре дошло за Пениман. Понякога — доста често напоследък — той предпочиташе да слуша смущенията по радиото вместо музиката на станциите. Съзнателно търсеше този дрезгав, хаотичен писък, изпълнен със среднощен ужас и преставаше да чува лигавия смях на човешките същества, преструващи се на радостни. Той извади плоското шише от джоба на палтото си и изпи остатъка на розовия с тебеширен вкус антацид. Почувства мравки да полазват по темето му и за миг му се стори, че вдишва прах. Буквално усети пулса му да забавя ход като стар ръждясал двигател. С трепереща ръка потърси стъкления мускал в джоба на панталоните си. Погледна с присвити очи капката еликсир на дъното и поклати недоволно глава. Направи гримаса, изпи капката, запуши мускала и го прибра.
Изля остатъка от кафето на пясъка и кимна на човека, който се приближаваше към него по плажа. Усещаше еликсира да се разлива по артериите му, връщайки му силата. Мъжът, който идваше срещу него, бе един досадник, чиято глава бе пълна с глупости за летящи чинии. Беше настоял Пениман да посети една от сбирките на литературното им общество и не искаше и да чуе за отказ. Съществуваше възможност този мъж да знае повече, отколкото изглеждаше, и — защо не? — можеше да е Пазител и да притежава сребърник. Можеше монетата да се намира в джоба му дори в този момент. Беше ли такъв наистина? Пениман направи жест към стола и леко се надигна сякаш в знак на приветствие. Порови в джоба си, извади сребърен четвърт долар и намигна на мъжа, който сядаше с широка и глупава усмивка на лицето си.
— Я виж това — каза Пениман и щракна с палец монетата във въздуха. Тя изчезна, след което Пениман с изражение на безкрайно удивление я извади от ухото на мъжа.
На половината път до кея имаше телескоп, закрепен на стар ръждясал триножник, боядисан в безвкусно бяло и червено, който в ясно време можеше да се използва, за да се види навътре в морето остров Каталина. Но можеше да се насочи и на север към пристанището на Лос Анджелис, както и на юг към петролните полета на Хънтингтън Бийч. Висок старец с късо подстригана коса пусна десетцентова монета в процепа на телескопа и го завъртя към плажа, внимателно настройвайки го на фокус. До телескопа беше паркирана червена кола — малка електрическа кола, като количките, използвани на игрищата за голф за пренасяне на стиковете на играчите, представляваща двайсет процента използваемо пространство и осемдесет процента перки и обтекатели, сякаш беше стар кадилак, умален от магьосник. Енергията се черпеше от двайсетволтов акумулатор, който се зареждаше от контакта в стената и ставаше за придвижване по кея, ако собственикът й бе много стар или не можеше да използва краката си.
Артър Ийстман погледна през обектива. Лицето на човека, когото наблюдаваше, не издаваше нищо, освен че той чака нещо или някого. Вятърът духаше с някакво отчаяние, като бавния ручей на столетие, изнизващо се към своя край, като тихото шумолене от прелистването на последните страници на книга. Това никак не харесваше на чичо Артър. Следващата седмица щеше да покаже. Той завъртя телескопа към морето. Нищо.