— Мойсей — започна Ендрю — бил излязъл в шубраците… разбирате ли? Търсел нещо. Не си спомням какво точно, дали не беше охраненото теле. Можем да проверим веднага, ако се наложи. И, ако си спомням правилно същността на притчата, той завързал магарето си за едно дърво и извървял половин миля.
Докторът го гледаше втренчено. Ендрю се усмихна сладко. Не си струваше да се изсмива на глас може би, но си струваше да го изгледа и той изчака за реакция в продължение на шест секунди. Не се случи нищо особено, освен че докторът не сваляше поглед от него. Мисли си, че съм луд, мина през главата на Ендрю. Често изпадаше в подобни ситуации. Като случая с малките опосумчета и чаената лъжица. Този свят не е бил създаден с чувство за хумор. И възприемаше сам себе си прекалено сериозно. Веднъж на шега съобщи на автомонтьора в една бензиностанция, че нещо не е наред с „Джонсъновите щанги“ в неговия метрополитен. Мъжът избърза мръсните си ръце в панталоните и го погледна със същия поглед, с който сега го гледаше докторът. „Няма такова нещо“, заяви той и поклати глава, за да покаже, че от всички живи идиоти на този свят, които бе виждал, никой не може да се сравни и на половина с това, което представлява Ендрю.
Докторът отвори чантата си, хвърли бърз поглед във вътрешността й и се отправи към стълбите.
— И никакво кафе. Най-вече кафе. Киселините могат да разрушат защитното покритие в стомаха й. А кофеинът!… Добре, запомнете: не трябва да се преуморява. Изобщо. Това е най-лошото. Предписах й валиум. Бедната душа има нужда от спокойствие. Разбрах, че тази сутрин нещо я е разтревожило — намерила някакво животно в стаята си.
— Точно така — потвърди Ендрю, който изпита чувство на срам в този момент. — Става дума за опосум. През нощта го разкъсали котките. Прочетох някъде, че са тръгнали да мигрират… на юг. Говори се за настъпващ ледников период според „Сайънтифик Американ“. Четете ли го?
— Да… Искам да кажа, чета го когато мога. Аз съм зает човек, непрекъснато обикалям по домовете и така нататък. Котките ли имахте предвид? — той отново избърса очилата си, погледна Ендрю и отстъпи заднешком надолу по стълбите. — Ще намина пак след седмица. И дръжте настрана тези твари от стаята й, защото на котките не може да се разчита.
Ендрю го последва, мислейки си, че ако той беше плешив, щеше да си татуира нещо в центъра на темето — в самия център, така че никой да не го вижда, освен ако се наведе. За миг му мина и мисълта да напише нещо на главата на доктор Гарибалди с флумастер, но това щеше да е невъзможно, освен ако докторът не заспи или умре. От друга страна, ако беше мъртъв, нямаше да има особен смисъл да го прави, освен ако не възнамеряваше да възбуди известно удивление и подозрение между патоанатомите и преките му роднини. Най-добре щеше да е, ако е невъзможно надписът да бъде разбран. „Като се хващаш за работа, мислеше си той, наблюдавайки доктор Гарибалди да минава през дневната в посока на входното стълбище, поне я свърши както трябва.“ Ще трябва да се напише на темето му нещо, което да няма разумно обяснение. Безсмислено навързани срички би било едно добро решение. Но ако са римувани, ще е още по-добре, защото в този случай ще се създаде впечатлението, че означават нещо. Представяше си как Пикет забелязва надписа върху главата на доктора. Очите му се ококорват и после той пада по лице в храстите.
Докторът излезе през входната врата и застана на площадката отвън. Ендрю се ръкува с него и забеляза, че ръката му прилича на гъба, от която, ако се стисне по-силно, ще се посипят спори. Рязко я пусна.
— Понеже говорехме за животните в стаята й, докторе… имам предвид котките — с всичката козина, шум, кашони, в които спят, недоизядената храна. Това едва ли й е от полза. Ще ми бъде много трудно да се разделим с тях, но може би това се налага. Всички ние ги обожаваме — и аз, и жена ми — но сме длъжни да направим някои жертви, за да можем макар и в най-малка степен да помогнем на Наоми да се пооправи.
— Ако ставаше дума за астма или алергия — каза докторът с гримаса на лицето, — щях да се съглася. Но в случая имаме обща отпадналост, така да се каже. И котките могат да й повдигнат духа. — Той направи пауза и намигна на Ендрю. После се наведе напред и прошепна в ухото му: — Тя ще надживее и двама ни, ако се въздържа от висококалорична храна, тютюн и алкохол — и се забърза към колата си като малко затлъстяло зверче — мармот или ракун.
Ендрю се върна в къщата и подсвирквайки си, се изкачи по стълбите с плика шоколадови бонбони в ръка. Почука два пъти на вратата, после леко я открехна и надзърна вътре. Видя леля си Наоми, подпряна на възглавници. Изглеждаше изморена, но, от друга страна, кой не би се изморил да лежи по цял ден в стая, пълна с котки? Всъщност, когато се взря по-отблизо, той видя, че тя е не толкова изморена, а по-скоро смазана: от обстоятелствата, от лекарите, от опосумите, от света като цяло.