Леля Наоми беше неразгадаема и това бе проблемът й или поне един от проблемите. Или беше това, или просто си беше празноглава. Истината бе, че Ендрю не бе успял да разбере що за човек бе тя… не съвсем. Той се отнасяше със смесени чувства към неразгадаемите хора, към източните мистици, към хората, смятащи се за гении и към онези всезнаещи, захапали лули, хора, които срещаше в книжарниците или магазините за екзотични животни. Техните познания никога не можеха да се дефинират ясно и поради това — макар като малък да бе решил, че просто не е достатъчно умен, за да установи дълбочината на знанията им — когато порасна, той започна да става подозрителен.
Страданието на леля Наоми беше нещо подобно. Беше това, беше онова, беше нещо трето: нещо я щракаше, нещо я срязваше, обземаше я апатия. Железните капсули не помогнаха, ортопедичните възглавници й донесоха пристъпи на главоболие. Цяла армия доктори я посети през време на дългия й живот, и онези, които се бяха оттеглили първи, бяха същите, които определиха причините за страданията й като „психосоматични“. Чичо Артър бе препоръчал нещо, наречено „масаж в леглото“ — устройство, което беше продавал на младини по домовете. Представляваше електронен апарат, който тихо бръмчеше и разместваше пълнежа на матрака й. По неизвестни причини, малко след като Ендрю го включи в мрежата, устройството се повреди и благодарение на някаква ексцентричност на физическите закони беше станало причина крачето на нощното шкафче да се подгъне, след което апаратът вече не можеше да се изключи, докато Ендрю, който чу заплашително блъскане по тавана и виковете на леля Наоми, не бе изтичал по стълбите и не бе дръпнал кабела от контакта.
Ендрю определено предпочиташе болестите, които можеха да се дефинират по-конкретно. Ако бе доктор, той нямаше да издържи и десет минути при леля Наоми. Веднъж, след като бяха дискутирали смъртта на съпруга на Наоми след само две години брачен живот, Ендрю беше споделил с Роуз „Че кой не би умрял?“, опитвайки да се пошегува. Не беше много смешно наистина и Роуз го бе погледнала смразяващо.
Имаше някакви тайни в миналото на леля Наоми — както се казва, и тя имаше нейните скелети, скрити в гардероба. Обстоятелствата около смъртта на съпруга й бяха една от тези тайни. Мисис Гъмидж знаеше за тези обстоятелства. Двете жени бяха първи приятелки от училище, ако подобно нещо изобщо бе мислимо. В един момент отношенията им бяха охладнели, защото и двете се бяха влюбили в един и същи мъж — Майлс Лептън — но за него се бе омъжила леля Наоми. Той бил силно впечатлен от историята с лъжицата на прасето и беше съумял да си я изпроси, или поне така бе подразбрала Роуз. Мисис Гъмидж — която, разбира се, по онова време още не е била мисис Гъмидж — се почувствала измамена и ги проклела, но след смъртта на Лептън старите рани бяха започнали бавно да заздравяват. Изминали години, преди между двете жени да настъпи помирение. Мисис Гъмидж дошла на Запад, след като не успяла в живота, а леля Наоми благородно се бе съгласила да я приеме в дома си. Това бе наскърбило душата на Ендрю. Все пак ставаше дума за неговия дом. И той бе човекът, който бе приел мисис Гъмидж, което не попречи леля Наоми да се превърне в нещо като светица за тази си постъпка.
Той се усмихна лъчезарно на леля Наоми:
— Как се чувстваш? — попита той и предпазливо седна на края на леглото. Тя отвори едното си око и го погледна сякаш той бе някакво създание от зоологическата градина, случайно попаднало в чужда клетка. — Малко шоколад?
— Не понасям шоколад — каза тя, въздишайки. — Не можеш да си представиш какво ми причинява.
— Наистина ли? — поклати глава Ендрю, опитвайки неуспешно да си го представи. — Донесох ти трюфели. Натурални. Аз съм много предпазлив с консервантите. Четох статия за химическите консерванти в шоколадите — цял списък с отрови, дълъг половин миля.
Наоми запази мълчание за момент, после отвори очи и погледна плика с бонбоните. Топлият следобеден бриз издуваше като балон завесите на прозореца.
— Не можеш ли да наместиш възглавниците на една стара жена? — попита тя съвсем неочаквано.
— Разбира се, разбира се — Ендрю стана и след като леля Наоми се наклони напред, той поизправи половин дузината възглавници, подреждайки ги във формата на каньон. Тя се облегна назад и веднага отскочи напред, сякаш се бе убола на скрит сред тях кактус.
— О-о-х, гърба ми — извика тя и изкриви лице. — Размачкай ги, Ендрю. Не мога да понеса такова нещо.