— Разбира се! — извика той, макар че не можеше да разбере какво точно е онова нещо, което гърбът й не можеше да понесе. Невъзможно бе да я задоволи, невъзможно бе да се справи със сложните й болести. — Ето сега. Ето. Леко се отпусни само на инч. Как е така?
Тя се намести сред възглавниците като в прекалено гореща вана, сви рамене и направи кисела гримаса. После разтърси глава, поносимо неудовлетворена. Все пак, нали не го накара да ги пренарежда повторно. Беше разбрала, че е безнадеждно и изражението на лицето й казваше: „Е, какво точно искаш?“.
— Сметана — обади се той, — какао и масло. Само това, разбира се, и малко ароматизатори. Но никакви химикали за придаване на вкус… единствено екстракт от орехи, капка алкохол и плодове. Чудесна храна за здравето. Доктор Гарибалди ги препоръча.
Тя го погледна изпитателно. Ендрю се усмихна, мислейки си, че когато доктор Гарибалди мине пак оттук, той може наистина да й ги препоръча. Леля Наоми щеше да се погрижи това да стане. Тя взе един бонбон и гризна от него. След това, без да каже дума, кимна към нощното шкафче, нареждайки на Ендрю да остави плика там.
— Донесох ги по-скоро в жест на примирие — поясни Ендрю и едва-едва сви рамене. — Онзи инцидент с опосума… обвинявам себе си за случилото се. И ако не бяха котките ти…
Тя не проговори. Съдейки по тишината, можеше да е мъртвец, дъвчещ бонбони.
— Поставих капани навсякъде около къщата… нещо като линията Мажино11. Мисля, че мога да гарантирам, че нито едно от тези създания повече няма да се появи на прозореца. — Отново тишина, по време на която леля Наоми спря да дъвче и облиза шоколада от пръстите си. Ендрю се усмихна: — Би ли искала телефон в стаята си? — попита той.
Тя отвори широко очи.
— За какво ми е? — и го погледна така, сякаш беше казал нещо неприлично. — Един телефон ще ме подлуди, звънейки през целия ден. Това искаш, нали? О, ти ми стана ясен още от самото начало и аз го казах на Роуз, когато те представи. Телефон, моля ти се!
— Имах предвид твой собствен телефон, разбира се. Не дериват. С твой собствен номер. За да говориш с приятелките си, да звъниш в аптеката. Да се обаждаш долу. Можем дори да поставим телефон и в стаята на мисис Гъмидж. Ще бъде по-добре, отколкото да я викаш със звънец на връв.
— Аз нямам приятелки.
— Е — започна Ендрю, противопоставяйки се на изкушението да свие рамене и да кимне. — Имаш мисис Гъмидж.
— Мисис Гъмидж — произнесе с лишен от чувство глас леля Наоми, сякаш това бе всичко, което можеше да каже по темата мисис Гъмидж. После присви очи и се загледа в пространството концентрирана, може би, върху един кратък период от далечната история, когато тя и мисис Гъмидж са били млади.
— Какво искаш тогава? — попита Ендрю търпеливо. — Телевизор?
Тя отхвърли предложението, като махна с ръка.
— Нови очила?
Тя се престори, че задрямва.
Нищо нямало да я задоволи, освен Ендрю да си тръгне и да изпрати мисис Гъмидж при нея. Щял да си тръгне, обеща Ендрю. И то веднага. В крайна сметка, тя имала нужда от почивка. Той направи кратка пауза, опитвайки се да измисли някакъв начин да й поиска хиляда долара за ресторанта. Трябваше да излъже, нищо друго не можеше да помогне. Чуваше ято диви папагали да се карат сред клоните на рожковите в двора на съседите. Напоследък се навъртаха тук — трийсетина на брой, долетели от Мексико, едри амазонски папагали.
— Освен шоколадите имам и една специална изненада — каза той усмихнато.
Тя зачака, веейки си с малкото японско ветрило, което беше взела от нощното шкафче.
— Намерих майстор-готвач за ресторанта. Мисля, че би одобрила. Всъщност, когато разговарях с него, мислех си най-вече за теб. Учил се е на занаята в Париж… при Жиро. Имал е магазин за сладкиши в Пасадина. Истината е, че той направи тези трюфели. Това отчасти е причината да ти ги донеса, за да добиеш представа за това, какъв човек ще имаме в кухнята.
Тя отвори почти незабележимо едното си око като жаба, преценяваща нищо неподозираща муха. Неясно как си беше създала репутацията на гурме12, макар за себе си Ендрю да бе убеден, че не би могла да разпознае телешко от теленце кърмаче от месо на млекодайна крава. Беше установил, че доста обича да пийне нещо, но отново перверзното начало в него му казваше, че тя не се вълнува много от вида на питието. Беше почти убеден, че и мисис Гъмидж има същите вкусове, главно за да не дразни леля Наоми. Колкото до Роуз, то тя беше доста въздържана. Съветите на доктор Гарибалди щяха да намерят благодатна почва при Роуз.
11