Новината за наемането на френски готвач като че ли малко посъживи леля Наоми. Тя кимна на Ендрю по начин, който едва ли не казваше „добро момче“.
— Казваш, че на практика си наел този човек? Кога?
— Вчера — излъга Ендрю. Нямаше такъв човек, но един ден можеше и да се появи. Така че беше само половин лъжа. — Съобщих му, че е одобрен, но той трябва да изкара още две седмици в Пасадина. Френското понятие за чест, нали разбираш. След това ще се премести при нас. Изнемогвам, за да подготвя ресторанта. В момента инсталират оборудването, което купихме с твоята помощ. Скъпа работа — наемане на готвачи, купуване на това-онова, запълването на складовете. Тези чуждестранни готвачи не признават нищо друго освен пресни продукти. Изобщо не става дума да се превози камион консерви от пазара. Работя с трима различни доставчици, двама от които осъществяват вноса. Пикет се е захванал с оформянето на менюто. Ще ти бъдем много благодарни… лельо… ако намериш време да хвърлиш едно око, когато нещата добият завършен вид.
— Ще бъда доволна да погледна — каза тя. — Не би било пресилено да кажа, че имам известен опит в това отношение.
— Сигурен съм, че е така — въздъхна Ендрю. — Страхувам се само, че менюто няма да бъде… толкова изискано може би, колкото си свикнала — и той прочисти гърлото си. — Както споменах, разноските по наемането на готвача и останалото…
Тя го погледна проницателно.
— Колко искаш?
— Не, не. Не става дума за това. Доктор Гарибалди спомена пред мен, че състоянието ти е доста деликатно. Е, това е. Мисля, че при подобни обстоятелства наемането на чуждестранен готвач не може да се нарече лукс, нали? Казах го и на Роуз.
— Колко искаш?
Ендрю поклати глава малко тъжно, сякаш ядосан на себе си, и после я потупа по рамото:
— Ами — започна той, — ще бъда съвсем откровен и ще кажа, че става дума за заплатата на този човек един месец в аванс, към която се налага да добавя стойността на различните медни тенджери, тигани и съдове за смесване. Той просто не беше съгласен да работи с нещо по-обикновено. Освен това настоя и за една еспресо-машина. Обзалагам се, че няма да оспориш необходимостта й. Всъщност искаш ли чаша кафе веднага?
— Нима вече си я купил? Еспресо-машината? Аз помислих, че искаш пари и за нея, а ти вече я използваш.
— Не, не, не — засмя се Ендрю и се плесна с театрален жест по коляното. — Имам една малка, която прави по една чаша. И устройство за кипване млякото на пара. Но за ресторанта ще ни трябва нещо по-голямо. Просто ми мина през ума, че една хубава голяма чаша кафе ще ти дойде добре с още няколко бонбона. Но понеже ме притискаш за отговор, нека кажем примерно… две хиляди. Към края на месеца се надявам да съм спечелил обратно по-голямата част от тях. По думите на Роуз, ние практически сме готови да приемаме наематели — тя смята, че до края на седмицата ще се оправим. Приготвил съм фирмената табела и чакаме да дойде човек да я закрепи отпред с лице към булеварда. — Всички тези приказки за връщането на парите бяха само проформа. Леля Наоми никога не беше искала парите си, от което Ендрю се чувстваше виновен, а това от своя страна го караше да не пропуска да предложи връщането им, въпреки че беше невъзможно.
Леля Наоми кимна уморено и малко механично и направи жест на Ендрю да напусне стаята.
— Ще отида да приготвя кафето — завърши той и тръгна подсвирквайки си към кухнята. Обичаше да се занимава с машинарията за кафе: мелачки, приспособления за загряване на пара, дори термометри — ако поискаше да свърши работата както трябва. Той насипа кафе на зърна в мелачката, закрепена на стената, нагласи я на свръхфино и след малко разполагаше с половин чаша смляно кафе, което изсипа в горната част на кафеварката за еспресо, предназначена за загряване на котлон. След няколко минути гъстата течност, черна като тинята по шахтите на уличната канализация, но, за разлика от нея, ухаеща удивително, започна да бълбука нагоре по тръбата на кафеварката и едновременно с това се разнесе изсъскването на клапана за парата. Той кипна малко мляко в една чаша, доля в нея кафе и преди да сложи две лъжички захар, изсипа останалото кафе по дъното на медния тиган в мивката. След двайсет минути той щеше да блести като нов.
Когато влезе при леля Наоми да остави кафето до плика с шоколадите, тя му подаде чека. Веднага разбра, че бе набивала шоколадови трюфели, докато беше сама. Чековата книжка не се виждаше. Държеше я скрита. Заедно с нея криеше и малкото бележниче, в което вписваше всички пари, които бе дала досега. От време на време му даваше да зърне бележничето, може би за да му напомни, че нищо не се забравя.
Той събра всичките си сили, наведе се и я целуна по бузата. Две минути по-късно вече беше навън и вървеше по пътя към банката. Две хиляди! Двойно повече от това, на което смееше да се надява. Защо не бе поискал три? Но ако го беше направил, тя щеше да му се изсмее в лицето и тогава нито шоколадът, нито измислицата с френския готвач щяха да му помогнат. Освен това дори да беше написала чек за по-голяма сума, банката можеше да забави изплащането му с една седмица, за да провери дали всичко е наред. Защото не можеше да се каже, че бяха напълно доволни от начина, по който Ендрю поддържаше сметката си при тях. А и не бяха от онези, които с готовност инвестират в съмнителни нови начинания. Банкерите си оставаха хора без въображение, това беше истината. Другата истина бе, че двете хиляди щяха да отидат за изплащането на някои сметки. Напоследък сметките просто не спираха да го затрупват. Не след дълго някои от кредиторите щяха да започнат да стават досадни. Може би отчаянието им щеше да подтикне леля Наоми да го авансира с още малко. В крайна сметка завещанието й беше написано. Когато Наоми си отидеше от този свят, всичко щеше да остане на Роуз. На старицата сигурно й беше все едно дали те ще получат парите си сега или след края на дните й.