Както и да е, двете хиляди трябваше да му стигнат за момента. Роуз нямаше и да чуе за тях, докато един мрачен ден в неизвестното бъдеще леля Наоми не реши да извади бележничето и да покаже на Роуз какъв прахосник си е избрала за съпруг. В този бъдещ момент Роуз най-вероятно нямаше да може да си спомни за какво точно са били използвани различните суми. Да, тя щеше да бъде смаяна от размера на дълга, който са натрупали. Но такъв е животът. Миналото си е минало. Без тези пари не можеше да има мотел и определено би било невъзможно да имат и ресторант — по-точно истински ресторант. Бизнесът беше в кръвта му. Както не можеше да се спечели на хазарт, без да заложиш, така и той нямаше да има медните кухненски съдове, ако бе свит. Но трябваше да поработи относно френския готвач. Да залепи брада и мустаци на Пикет не беше решение на проблема. Беше чувал за някакво училище за майстор-готвачи в Белфлауър и нищо нямаше да му струва да позвъни там и да се поинтересува има ли випускници, които си търсят работа. Щеше да наеме едно момче за седмица, колкото да угоди на Наоми и Роуз, а после щеше да го изгони и да се захване сам с готвенето.
Беше още ранна вечер, когато Ендрю мина с колата си по крайбрежния булевард, вслушвайки се в отдавна познатото му тракане на двигателя на стария метрополитен. Нищо не разбираше от механика и беше щастлив от това. В живота му нямаше време и за такива неща, още повече, че имаше други, по-добри, и то колкото си пожелае човек. Всъщност именно с някои от тях се бе занимавал този следобед. Беше се отбил в „Полски & Синове“ — вносители и дистрибутори на спиртни напитки, чийто магазин бе на „Бийч булевард“ в Уестминстър. Когато излезе от него, беше купил два кашона уиски, четири дузини чаши от по една пинта и повечето неща от списъка, съставен с помощта на Гросман. Багажникът и задната седалка бяха задръстени, а в портфейла му все още се мъдреше по-голямата част от парите на леля Наоми. Подсвиркваше си нещо без мелодия и гледаше през прозореца на колата.
Хубавото време май свършваше. Небето над океана беше сиво и вятърът стихваше. Залязващото слънце хвърляше дълги сенки върху буренясалите руини на малките кейове и картонените стени на бунгалата. Той мина покрай нахвърлени ръждясали котви, натрупани на купчини боядисани шамандури и нещо, което изглеждаше като стар бетонен мост, рухнал преди време и вече полузатънал в плитчините на соленото мочурище Болса Чика. Поделението на военната флота се намираше отдясно: огромна площ, приличаща на пасбище или ранчо, с пръснати тук-там заплашително изглеждащи бункери, приклекнали като жаби сред покрити с трева могили. В склоновете на някои от тях се виждаха широки дървени врати, обрасли в буренаци и виеща се растителност. Какво имаше под нея си оставаше тайна.
Той намали скоростта и се качи на банкета на пътя. Група хора се бе скупчила около един от крайпътните павилиони, на които обикновено се продаваха ягоди, царевица и домати през пролетта и лятото, или тикви през есента, израсли на правителствен терен, където плодовете и зеленчуците се отглеждаха само като форма на хитра маскировка. Но дървените капаци на този павилион бяха затворени, така че хората — няколко семейства с деца — не бяха спрели, за да напазаруват. Имаше нещо друго. Зад Ендрю спря още една претъпкана кола и от нея се изсипаха към половин дузина деца, които с крясък профучаха покрай него, а една огромна жена, загърната в някаква дреха, се измъкна тромаво след тях и им завика да мируват.