Ендрю ги последва просто защото изведнъж му стана интересно — една постъпка, която Пикет би одобрил. Видя окачен надпис, на който, колкото и невероятно да бе това, се рекламираше акция по търсене на съкровище. Текстът се позоваваше на сродна обява в „Сийл Бийч Хералд“ — вестника на Пикет. Нямаше никакво съмнение, че точно тя бе станала причина за това струпване на хора. Надписът обещаваше, че ще бъдат заровени безчислени съкровища и се приканваше обществеността да ги изкопае в нощта срещу неделя 24-и, когато изгрее луната. Допускаше се използването на джобни фенерчета, но не и нещо по-голямо, и на участниците се разрешаваше да задържат всичко намерено. Казваше се, че щяло да има диамантен пръстен в херметически затворена стъклена кутия, стъклена преса за хартия в дървена кутия и талони за обяд на двама души в ресторанта за морска храна на Сам, които, Ендрю имаше основание да предположи това, едва ли щяха да бъдат поставени в каквато и да е било кутия. В допълнение на горното, щели да бъдат заровени петстотин детски играчки и истински сандък със съкровище, пълен с кварцови кристали, флуорит и торбички с фалшиви диаманти и стъклени мъниста. Нямало да се раздават карти на местността. Участниците се приканваха да си донесат лопати.
Ендрю помнеше за подобни инициативи от миналото. Преди колко?… Почти преди трийсет и пет години. Това бе често използвана практика в централната част на окръг Ориндж, където разрастващата се градска част изтласкваше назад портокаловите и зеленчукови градини, а цената на земята се бе вдигнала до такава степен, че дребните фермери просто не можеха да я задържат. За известно време фермерите възприеха модата да оставят жителите да им прекопаят парцелите. Като стимул се заравяха фишеци с дребни монети и други ценности от този род и се даваше възможност на бедняците от предградията да свършат за една нощ работа, за която се изискваше една седмица. На Ендрю този номер винаги му се бе струвал евтин, но той по принцип одобряваше идеята поради тайнствеността и романтиката, неизбежно свързвани с копаенето на лъжливи съкровища из буренясали поляни на лунна светлина. Това допадаше на чувството му за… за какво? Определението на въпросното чувство някак му се изплъзваше.
Качи се в колата и подкара нататък, продължавайки да мисли за случилото се. Такова нещо можеше да има своето място преди четиридесет години, когато стотици дребни фермери притежаваха по някое парче земя — няколко акра, не повече — покрай пътищата, водещи на юг към брега, и продаваха продукцията си, за да преживеят. Но това бе преди години, а днес останалата обработваема земя беше вече притежание на големите компании за недвижима собственост, които — не беше ясно точно как — отдаваха за обработка под аренда малки парцели, за да направят някои икономии в данъците, с които бяха облагани. Вече никой не „прекопаваше“ земята.
И все пак тези съображения по никакъв начин не означаваха, че рекламираното нощно търсене на съкровище не е рожба на тайни мотиви, нали? Той особено внимаваше за подобно порочно прибързано правене на изводи. Защото то много лесно можеше да накара хората да повдигнат вежди. Ендрю подозираше — някакъв инстинкт дълбоко вътре в него му говореше, че на Роуз понякога се налага да примирява с постъпките му. Тя, в най-добрия смисъл на думата, беше традиционалист. И нищо повече. Тя беше традиционалист, а той не беше. Изпълненията му я изморяваха. Знаеше, че е така, макар да искаше да не е истина. Но понякога му се струваше, че те двамата обитават различни светове, не, различни вселени. Нейната беше подробно картографирана. Улиците, за които човек можеше да предположи, че вървят от север на юг, действително вървяха от север на юг, и то седем дни в седмицата, а ако фермерът садеше тикви, обяснението бе, че наближава Хелоуийн13 и той разчита да ги продаде с печалба. Но в света на Ендрю улиците се пресичаха под различни ъгли и дори се извиваха. В най-неподходящите моменти те потъваха в мъгла, която скриваше постоянните промени в околния пейзаж. Прегърбени фермери садяха тикви с цел извиващите им се стебла да покрият под себе си могилите, в които бяха заровени незнайни оръжия, умело скрити от зорките очи на спътниците в небето, обикалящи високо, самите те скрити в небесата.
И макар да бе убеден, че разбира нейния свят с лекота, че погледът му е в състояние да огледа без проблем всяко негово ъгълче, той бе точно толкова убеден и че тя няма представа за неговия. За нея той бе просто лекомислено хлапе, разтворило широко очи без видима причина. Ентусиазмът му й беше необясним като затворена книга. В най-лошия случай може би го смяташе за абсолютно луд, но тази мисъл, точно в този момент, докато караше колата, не го тревожеше особено. Много по-лошо бе това, че тя го намираше за инфантилен с тези кафеварки, с книгите, пресите за хартия, с пристрастеността му към бирените чаши, ядките за закуска, старата му кола, която — така се изрази тя веднъж, когато й беше кипнало — никой възрастен човек не би и помислил да подкара. Но той беше напълно сериозен в тези си увлечения. Това бяха нишките, изплитащи тъканта на неговия свят. Издърпани една по една, изследвани поотделно, те може би щяха да изглеждат глупави и лекомислени, но тогава какво щеше да остане от тъканта? Нищо, което да си заслужава да се занимава човек с него. Купчина боклук за вехтошаря. Ето, това беше истината, но Роуз не я разбираше. Преструваше се, че разбира, когато й обясняваше, но в очите и гласа й имаше нещо, което го караше да се чувства като шестгодишно момченце, което показва своята любима играчка на майка си. Тази мисъл го подлудяваше.
13