Продължи да кара с някакво чувство на самосъжаление, забравяйки да включи светлините на колата. Не можеше да каже на Роуз за глупостите на Пикет относно Пазителите. Така щеше да докаже някои неща. Един Господ знае какво би се случило, ако тя научеше, че той най-безсрамно е взел две хиляди долара от леля Наоми днес следобед, докато от него се очакваше само да пооправи това-онова. Вместо това бе обещал да наеме френски готвач, а Пикет пътуваше към Ванкувър, за да натовари багажника на шевролета си с кашони „Уийтабикс“, като при това щеше да закупи бензин с кредитната карта на фирмата, макар Роуз изрично да бе настояла тя да се използва само при абсолютно наложителна необходимост. Той не искаше да дава кредитната карта на Пикет, но портфейлът му в онзи момент бе празен. Сега, няколко часа по-късно, вече беше пълен. Такъв е животът. Непредсказуем. Мислиш си, че пътят е чист, сценарият е написан и в този миг — Бам! — поема те вихрушката на някакво ново объркване, нахлула през прозореца и обърнала по пътя си няколко стола.
Разнесе се ревът на клаксон и колата пред него рязко отклони встрани. Неусетно се беше озовал в лентата за насрещно движение. Върна се в своята лента, но сърцето му продължаваше бясно да тупти. Роуз винаги внимаваше, когато кара. Той не, вярно беше. Нямаше никакво право да влиза в спор с нея, когато му го казваше. Единственото човешко същество на земята, твърдеше тя, което кара по-лошо от теб, е чичо Артър, който е на деветдесет и две.
На всичко отгоре тя изпитваше съмнения в целесъобразността от честите му срещи с Пикет. Пикет си беше спечелил реномето на човек, който се занимава със заговори и заплахи и, според Роуз, макар да не го бе казвала на глас, Ендрю вече се бил заразил. Пикет вярваше в теорията, че онова, което е очевидно, най-вероятно е лъжа, че истината е скрита и до нея може да се достигне само като се игнорира така наречения здрав разум.
Ендрю караше и мислите му продължаваха да скачат. Сети се за днешната незабравима сутрин, за номера с опосума и подозренията на Пикет относно мисис Гъмидж. Характерно за Пикет бе, че гледаше скептично на скептиците. Едва не се сби с един от тях сутринта в кафето до кея, след като двамата изхвърлиха опосума и отидоха на риболов. Бяха имали късмет със скокливките и им посветиха цялото си внимание до девет часа. След това оставиха рибата в чувал от зебло в багажника на метрополитена и отидоха да закусят в „Кука за котле“. Един мъж на име Джонсън седеше на бара и обираше жълтъка на яйцата с препечена филия бял хляб. Познаваха се от книжарницата, където известно време бяха ходили на сбирки на литературния кръжок.
Джонсън беше от тези, на които всичко им бе ясно. Нищо на света не можеше да го изненада. „Не съжалявам за нищо“, бе заявил той на една от сбирките със сърдечния си глас, сякаш се тупаше в гърдите, след което бе изпил на един дъх халбата с бира и бе примляснал. А сега седеше на бара, топеше жълтъците и поглъщаше по половин филия наведнъж, без да се мъчи да дъвче. Пикет не можеше да го понася и веднага щом влязоха, Ендрю усети, че Пикет ще се заяде с него, докато той самият би желал да стои в най-далечния ъгъл на кафето, да кима разсеяно с глава и да не предизвиква Джонсън. Пикет, освежен от четирите часа, прекарани край морето, изпитваше желание този път да му даде да се разбере.
Джонсън им каза, че бил чел стари годишнини на научнофантастични списания. И попаднал на есе, което правело на нищо целия ентусиазъм на Пикет по въпроса за летящите чинии — буквално избивало опорите под краката му, обясни Джонсън, хилейки се. После кимна на Ендрю и се премести, за да им направи място на бара. Ендрю не обичаше да седи на бара. Струваше му се, че там се превръща в обект на всеобщо внимание. Но Пикет веднага се настани и разтвори менюто, подсмихвайки се към Джонсън, който монотонно разправяше за неидентифицираните летящи обекти.