Ендрю сепнато го погледна, объркан от тази история с прасета и редки монети. Но не беше необходимо да прониква в помислите на Джонсън. Нямаше нищо за проникване. Джонсън не беше достатъчно дълбок. Дъното се виждаше само като го погледнеш в очите.
— Мисля — обади се Ендрю, — ако наредиш слушателите в редица, те няма да стигнат оттук дори до Глендейл.
— Ученото си е учено — възкликна Джонсън и стана. — И за теб се отнася, синко — обърна се той към Пикет, сграбчи го за ръката и я раздруса, преди Пикет да съумее да си я издърпа обратно. — Трябва да тръгвам — обясни той. — Имам среща с един човек за един кон. Нали ме разбирате? Звездолетите… страшно интересна история от началото до края. Пак ще поговорим.
Пикет понечи да проговори, защото искаше последната дума да остане в него, искаше да довърши мисълта си:
— И все пак, както исках да кажа, автомобили с гюрук във вторник…
— Да — каза Джонсън и тръгна. — Точно така. С гюрук. Следващия път пришълците може би ще карат автомобили с гюрук. Прасета със слънчеви очила — той се изкиска, мина през вратата, оставяйки я да се затръшне зад гърба му и махна за последно с ръка през рамо.
Пикет беше оставил изстиналите си яйца на бара. От Джонсън му се бе отщяло да яде. Платиха и си тръгнаха, забравили за колата с рибата в багажника, изминавайки двете преки до мотела. Ендрю се опита да върне разговора на успешно приключилия епизод с опосума, но ентусиазмът му не намери отклик в Пикет, който продължаваше да повтаря, че ще убие Джонсън, че ще го направи за посмешище в „Хералд“, че преди да приключи с него, ще направи цяла дузина номера, за да го смачка, да му отрови живота. Още днес следобед, когато потегли за Ванкувър, ще състави няколко писма на нещастно влюбени и ще ги публикува в „Хералд“ от името на Джонсън.
— Какво мислиш за чертата с молив през центъра на лицето му? — попита неочаквано Пикет. — Доказателство за лудост, според мен.
— Поредната му дивотия — сви рамене Ендрю. — Добре че не попитахме. Той искаше да го попиташ, не разбра ли? Вероятно си беше подготвил някакво идиотско обяснение, някакъв майтап и ние щяхме да станем за смях.
Пикет кимна.
— Но ако си я беше начертал нарочно, изглежда, забрави за нея. Нали го видя как я размазва със салфетката.
— Просто беше много разпален с кравешката си история. Не трябваше да му създаваш повод. Каква ти беше ползата?
— О, аз мога да го продам на маймуните — заяви Пикет и седна в шевролета си. — Хайде, довиждане — той включи двигателя с рев и потегли към крайбрежната магистрала, отнасяйки кредитната карта на Ендрю в посока на Ванкувър. Щеше да отсъства около седмица.
Едва късно следобеда Ендрю се сети, че е оставил метрополитена, паркиран край кея. Изтича дотам и отвори багажника. Рибата се беше втвърдила като парчета от папиемаше15. Изтръска чувала в боклука зад ресторанта „Синьор Корки“ и бе незабавно наобиколен от дузина котки. Махна им за сбогом и потегли за „Полски & Синове“, чувствайки се като благодетел.
И ето че най-сетне се прибираше след един адски дълъг ден. Паркира колата край тротоара. Не бе успял да се захване с боядисването на гаража, както възнамеряваше, но разполагаше с достатъчно време, за да реши този въпрос. Бързината никога не водеше до добри резултати. Над улицата се бе спуснал здрач и прозорецът на леля Наоми бе затворен като преграда срещу попълзновенията на нощните животни. Ендрю заключи колата. Моментът не беше удобен да разтоварва покупките си. Щеше да изчака Роуз да отиде някъде или да си легне. Можеше да й каже, че е бил в Белфлауър, за да поговори с випускниците-готвачи, което не беше напълно лъжа. Бе позвънил в училището все пак и беше записал името на един потенциален кандидат — млад французин, израсъл наистина в Лонг Бийч, но съхранил някакви следи от френски акцент.
15