Мъглата нахлуваше на вълма между къщите и облизваше покривите. Нощта се оформяше като подходяща за антикотешка акция, но май беше изиграл етюда с опосума по доста твърд начин. Наистина, през целия днешен ден му бе вървяло. Може би щеше да бъде най-добре да си легне по-рано. Това би доставило удоволствие на Роуз. Можеше да бъде възприето от нея като доказателство, че в него има някакви остатъци на разумност. Той се изкачи до площадката пред вратата, удовлетворен от деня. И подскочи, без да иска, виждайки Пениман седнал в плетен стол и захапал лулата си. Изглеждаше по-излъскан и по-вдървен от обикновено, приличаше на восъчна статуя или на мумифициран труп и на всичко отгоре на Ендрю му се струваше, че долавя миризма на риба откъм него, сякаш се бе полял с рибено масло. Пениман свали лулата от устата си и посочи празния стол до себе си:
— Седни — каза той.
4.
Също така, един камък с малки дискове върху него е удобно средство да се привлекат такива монети; и ако човек намери голям камък с няколко камъчета под него, подобно на свиня сред прасенцата си, той беше сигурен, че поставянето на една монета върху него ще му доведе прасе.
Ендрю стоеше като вкаменен и гледаше пушещия Пениман на потъналата в полумрак площадка пред вратата. Изведнъж го налегнаха страховете на Пикет с видения за отровни риби и тайни общества. Тлеещото въгленче в лулата на Пениман гореше като реещо се в здрача око. Ендрю отвори вратата, пресегна се към вътрешната страна на стената и щракна ключа на външната лампа.
— Прибрах се! — извика той, защото не му се искаше да излезе, че се е върнал по-късно.
Роуз му отговори някъде отвътре.
— О — каза тя.
Ендрю се обърна и незаинтересовано подметна на Пениман:
— Седим на тъмно, а?
— Да, наистина — чу се в отговор. — Тъмнината ми действа изненадващо успокоително. Тя е като утроба. Или гробница. Странно нещо е това езикът, нали?
— Така е — Ендрю седна срещу него, така че да може да вижда през прозореца движещата се напред-назад в кухнята Роуз. Гледката го успокояваше, но и го караше да се чувства неопределено виновен и изненадващо за себе си той се улови, че мисли къде ли е забутал бояджийските си принадлежности. Утре сутринта, преди още да е напекло, трябваше да се захване с този гараж. Нямаше да му отнеме много време.
Днешният вестник лежеше накуп до стола на Пениман. Една смачкана страница бе захвърлена в сянката, сякаш Пениман бе прочел в нея нещо, което не му бе допаднало и в пристъп на ярост я бе смачкал и захвърлил. Имаше нещо странно в нея, което привлече погледа на Ендрю. Той се наведе, за да я разгледа по-добре и откри, че тя изобщо не е смачкана, а всъщност представлява оригами16 с формата на раздута риба с костеливи малки хриле, сгънато от раздела с комикси на „Хералд“. Гледката необяснимо го тревожеше, макар Ендрю да не бе сигурен точно с какво.
Мъглата безшумно се стелеше по моравата, скривайки от погледа им дърветата на тротоара. Едва полъхващият откъм океана бриз шумолеше в клоните на дърветата, въздишаше сред храстите и тревата и въртеше мъглата. Белезникавите й кълбета перфектно хармонираха на белия костюм на Пениман и вонящата му лула. Той го погледна странично с тайнствен поглед и проговори:
— Прекарах известно време на Изток — и кимна към рибата-оригами, която като че ли обясняваше всичко. — Изящни неща, нали? Като листчетата на цвят. Мъглата ще се разтвори в нощта… като отлитащите години, като самия живот. — Той въздъхна и уморено махна с ръка — жест, отправен може би към самия живот.
Ендрю кимна. Той не можеше да понася Пениман. Този човек се дължеше, сякаш бе на сцена.
— Така и не се научих да сгъвам хартия — каза той. — Не мога да сгъна дори шапка от вестник — Пениман не сваляше поглед от него, явно очаквайки нещо повече, нещо по-философско, сякаш забележката относно хартиените шапки не би могла да бъде основното в думите на Ендрю. Ръката на Ендрю потрепваше върху коляното му. Той широко се усмихна:
— Сестра ми обаче можеше. Тя можеше да сгъне… ами, всичко.
С гъвкаво движение на китката си Пениман разтвори длан. Не нея се виждаше монета от четвърт долар. Той погледна Ендрю с широко отворени очи, внушавайки му „Гледай сега!“, с ловко движение на палеца я прехвърли върху обратната страна на дланта си и започна да я преобръща само със ставите на пръстите. След това я претърколи обратно на дланта си, улови я между палеца и показалеца, направи рязко движение с тях и монетата изчезна нагоре в ръкава на палтото му.
16