За да се добере до прозореца на таванското помещение, Ендрю Ванберген реши да използва стълбата за подкастряне на дървета — от онзи вид, с трапецовидни крака и прът за допълнителна опора. Прътът издрънка в медния улук и увисна безпомощно, а стълбата се заклати като махало около него. Той погледна през рамо към смълчаната улица под краката си в тъмнината на нощта и понамести стълбата, обезпокоен, че тя може да се плъзне по гладкия олук и да го хвърли в клоните на камфоровото дърво, израсло до самата стена на къщата. Нямаше какво друго да направи — това бе единствената стълба, която имаше.
Дочуваше през отворения прозорец хъркането на леля Наоми. Всъщност то се чуваше по цялата улица. Тъкмо това можеше да го издаде — не евентуалният шум, който би предизвикал, не драскането на стълбата по стряхата, а неочакваното спиране на хъркането — ако тя се събудеше и го видеше да надзърта през прозореца. Съседите щяха да се изправят в леглата си, чудейки се какво се е случило. Щяха да се запитат дали нещо не им се е причуло. Щеше да бъде също както по време на земетресение, когато човек не осъзнава подземния тътен, скърцането на гредите и стона на стените, докато не спрат.
Само преди час бе лежал в леглото до жена си в спалнята на втория етаж, вслушвайки се в хъркането на леля Наоми, проникващо през пода. Вбесяваше го — хъркането и мяукането на котките й. Не му позволяваше да заспи. Беше обръщал, мачкал и изтезавал възглавницата си, наблюдавайки фосфоресциращите стрелки на стенния часовник, които бавно пълзяха към утрото. Закле се, че когато стане полунощ, ще направи нещо. Отдавна бе превалило полунощ.
Беше останал да лежи, осъзнавайки, че старицата ще проспи цялата нощ като новородена. Щеше да се събуди сутринта към пет, горда, че е станала толкова рано, и въпреки това оплаквайки се. Щеше да каже, че не е могла да мигне, че ишиасът й, синузитът й, и това, и онова не са й дали мира. Щеше да поиска чай с мляко. Леглото й щеше да бъде покрито с котки, а задушливият въздух в стаята й щеше да вони на мазила, кутии с боклуци и стари дрехи. И всичко това заедно щеше да мирише на… на какво? Думите бяха бедни да го изразят. Не, думите просто не можеха да го изразят — те щяха по-скоро да се разбунтуват и да се превърнат в неразбираем брътвеж.
Този април беше най-горещият, който можеше да си спомни. Даже в един часа сутринта температурата навън бе двайсет и седем градуса и въздухът не помръдваше. Океанът тежко въздишаше на една пряка оттук над покривите на къщите. От време на време проблясваха фаровете на коли, завиващи по завоя откъм Сънсет Бийч, отнасящи с рева на форсирани двигатели поредната групичка сънени нощни птици по тихоокеанската магистрала в посока на Белмонт Шор и Лонг Бийч. Те за щастие минаваха твърде далече, за да го забележат, защото къщата бе в края на глуха уличка, редом с още половин дузина подобни. Само в една от всичките светеше, останалите бяха тъмни.
Ендрю бавно се изкачи по стълбата. Беше намазал лицето си със сажди от отдавна неизползваното огнище на камината. Бе облечен в черна риза и черни панталони и беше обут в черни платнени обувки. До стълбата бе подпряна дълга тръба от фибростъкло с примка на единия си край. На триъгълния фронтон на таванското помещение пред него имаше празен брашнен чувал и въже с примка на единия край. Докато лежеше буден в леглото само допреди час — изпотен, изморен и изнервен от хъркането и мяукането, които не му позволяваха поне да се унесе, той бе взел решение да реши проблема с котките още тази нощ. Безсънието беше влудяващо. Нищо на този свят не можеше да се сравни с него, ако ставаше дума за неща, които те докарват до безсилно скърцане със зъби.
Идеята бе да хване в примката някоя от котките, да я пусне в чувала, леко да пристегне отвора му и да повтори операцията със следващата котка. В следващия миг една от тях го изгледа през отворения тавански прозорец. Очевидно намираше неочакваната му поява за досадна и отегчителна. Той й се усмихна и докосна с два пръста чело, имитирайки сваляне на шапка. „Трябва да сме учтиви във всичко“, прошепна си той и надзърна в прозореца, покрай котката. Слава Богу, че нямаше и мрежа за махане.
Вслуша се — в хъркането, в приглушените звуци на далечния пътен трафик, в едва доловимата музика откъм някаква таверна на тихоокеанската магистрала, най-вероятно „Мотела на сърфистите“. Мелодията се носеше покрай него в тишината на топлата нощ, напомняше му за света, ерозираше решимостта му и му пречеше да се концентрира. Луната току-що се бе издигнала над покривите. Трябваше да побърза.