— Наистина — въздъхна Пениман. — От теб обаче лъха на нещо европейско. Затова и попитах. Може да е спортната кройка на панталоните ти. Напомня ми за една от Провинциите — лозя, улици, покрити с чакъл, прегърбени старци в градините на задните си дворове. Или, не, точно това е — за Средиземноморието, за гръцките рибари — той помълча и тъжно поклати глава, припомняйки си. След това, с малко изкуствен патос, изрецитира: — „Остарявам… остарявам… и вече за пет пари не ставам“ — той погледна изпитателно Ендрю с притворени очи. На Ендрю му се прииска да му бръкне в окото. Пениман пак се облегна като преуспяващ човек, който е съумял да се изрази приемливо добре. — Също и косата ти… тя е така объркана. Нарочно ли го правиш? Искам да кажа, съзнателно ли й придаваш този външен вид? Тя е така… толкова е… в твой стил. Разбираш ли ме?
— Не съвсем. Не. Просто не я вчесвам и това е всичко. Да се вчесва косата е само загуба на време — каза го с намерение да уязви, но почувства, че прозвуча като недостойно оскърбление. Каквото и да беше играта, която в момента играеха, Ендрю губеше и ясно съзнаваше това.
— Исках да кажа, че много малко хора биха… имали куража, да носят косата си по този начин. Само това. Иначе й се възхищавам. Майната му на света! Какво разбират останалите? — Той отново поклати глава и се загледа в дъските на пода на площадката с красноречив поглед, сякаш е установил тази истина твърде късно, че маникюрът и изящно скулптираната му брада не са нищо повече от обикновена суетност, нищо друго освен детински страх да остави нещата такива, каквито са.
За Ендрю целият този цирк бе напълно прозрачен. И все пак в приказките на Пениман нямаше нищо, което би оправдало да го удари… да го цапне по чутурата. Или дори да го оскърби по очевиден начин. Пениман изведнъж се оживи, сякаш току-що си бе спомнил къде е оставил двайсетдоларова банкнота, която бе смятал за загубена, или сякаш беше забравил името си и изведнъж то прорязва съзнанието му като мълния. Той пак извади четвъртинката долар.
— Сетих се за още един — оповести той и я размаха във въздуха. — Почакай. Нека подходим по-спортно към този трик. Обзалагам се на долар, че няма да можеш да го повториш и дори най-напред ще ти го покажа. Ако пожелаеш да опиташ, двамата залагаме по долар, а ако мислиш, че не ти е по силите, тогава сме квит. Какво ще кажеш?
— Да опитаме — каза Ендрю, който с хиляда и четиристотинте долара от парите на леля Наоми в джоба си, можеше да си позволи да загуби един. Освен това той винаги си беше ловък при фокусите с монети. Щеше да прибере паричките на Пениман и да влезе в къщата, подсвирквайки си.
Пениман прихвана монетата с двата си показалеца откъм двете й страни, притисна ръба й върху челото си точно под линията на косата и търкаляйки я между осите на пръстите си я прекара по дължината на носа си, през устните и надолу по брадичката. И толкова — обикновена проява на ловкост на ръцете. Понадигна се от стола и пусна четвъртинката в джоба на панталоните си.
— Става — каза Ендрю и извади долар.
Пениман извади на свой ред банкнота от джоба на ризата си, размаха я във въздуха и я мушна обратно на същото място, опитвайки се да създаде впечатлението, че тя ще си остане там и че само след миг ще й прави компания банкнотата на Ендрю.
— Опитай с една от моите — каза той и извади друг четвърт долар от джоба на сакото си, подаде го на Ендрю, който веднага го стисна между показалците си, опря го в челото си и подчертано бавно го претърколи надолу по лицето си. До самия край на брадичката. Можеше да го търкаля до копчето на ризата си, ако бе пожелал и затова погледна многозначително Пениман с поглед, целящ да му покаже това. Пениман се намръщи и сви рамене, а после извади долара и го подаде на Ендрю.
— Не са много хората, които могат да го направят — каза той. — Ръката ви, сър, е много твърда, много твърда.
— Я виж — обади се неочаквано Ендрю, взирайки се в четвъртинката на Пениман, която все още бе в ръцете му, — сребърен е. Внимавайте да не го загубите.
— Така ли? — престори се на изненадан Пениман. — Ах, дявол да ме вземе… — той го пое така, че слабата светлина на площадката се отразяваше от извивката в главата на Джордж Вашингтон. — Я, виж! Колко мислиш, че би могъл да струва? Долар?
— Може — отговори Ендрю, свивайки рамене.
Пениман разтвори очи в подигравателно изумление.
— Представяш ли си? — възкликна той. — Цял долар — после прибра монетата, облегна се и се усмихна с онази усмивка, която сякаш казваше, че сега е ред на Ендрю да измисли следващата занимавка на открито.
Точно в същия миг Ендрю успя да види вестника по-добре. Отчасти скрита под оригамито се виждаше рекламата за съкровището. Той взе вестника и прочете обявата, заклевайки се в себе си, че няма да продума нищо на Пениман, докато той не се обади… вежливо. Не намери нищо в обявата, което по някакъв начин да издава истинския й замисъл. Най-обикновена обява, която очевидно желаеше да рекламира нещо. Оказваше се, че местна благотворителна фондация е отстъпила парцела за въпросната нощ. Аха, ето го… с най-ситните букви, разбира се. Таксата за участие беше пет долара за възрастни и три за деца. Колко ли пълни с хора коли щяха да се изсипят със стърчащи от багажниците лопати само за да открият, че трябва да платят, за да им се разреши да копаят. Щяха ли да се сетят, че като сложат своите пет или три долара в кутия, могат да получат своето съкровище, без да си цапат ръцете? Както и да е, вече щеше да е твърде късно за това. Щяха да платят, защото в противен случай децата им, настроили се да изкопаят златото йод лунната светлина, щяха да писнат и да проглушат ушите на родителите си.