Изглеждаше, че парите отиваха за почтена цел, макар че каква точно бе тя, рекламата не разкриваше. Прочитането й създаваше впечатление за леко либерално-политическа окраска: световния глад, световния мир, световната разумност — неща, безкрайно ефимерни, за да се дефинират ясно.
— Какво мислиш за това? — попита Пениман така неочаквано, че Ендрю изпусна вестника.
— Какво? Ами, не знам. Звучи ми интересно, предполагам, копаене на съкровища и така нататък. Все неща, които страшно биха ми допаднали като дете.
— Разбрах го веднага, щом го зърнах. Казах си, ето нещо, което Ендрю Ванберген ще може да оцени. Това би допаднало на чувството му за… — той спря и се усмихна. — Обзалагам се, че си чел Стивънсън, нали?
Ендрю кимна безмълвно, питайки се какво ще последва.
— Знаех си. „Островът на съкровищата“. Прочетох я, когато бях тринайсетгодишен. Много ми допадаха и есетата му, въпреки че бях малък. Не че в тях имаше нещо гениално. Сега го разбирам. Но в младежките ми години те сякаш излъчваха сияние. — С приключенския си оптимизъм и мрачните размишления. Произведенията му винаги ми напомняха за войници с дървени саби. Наистина. Безкрайно стилни, все пак. Без особено съдържание. Страхотни за деца. Майната му на съдържанието! Нека да го забраним. Нека всички четат само книжки за момченца и станат пирати, а? — той енергично кимна с глава и подхвана нещо за пиратите, завършвайки с „А-а-гх!“, което, ако точно в този момент Роуз не бе извикала от прозореца, можеше да му струва живота. Бесен и хилещ се със стиснати зъби, Ендрю едва забележимо му кимна и се отправи към къщата, оставяйки го където си беше.
Той услужливо изгаси осветлението навън, за да даде възможност на Пениман да стои колкото му се иска в гробницата на утробата. Този човек някак се бе досетил, че Ендрю страстно желае да вземе участие в търсенето на съкровището. Как бе съумял да разбере, бе невъзможно да се каже, но той напълно съзнателно си бе правил майтап с него. Всички тези приказки за приключения и рошавата коса. Какъв идиот. Много умно, няма що! Нямаше значение, че по-голямата част от нещата си бяха истина и че Пениман бе пълен с лъжи и неискреност. Точно това обясняваше презрението на Пениман към подобни неща. Затова и презираше Ендрю, всъщност. Истината винаги се оказваше презряна в очите на хора, които по природа са фалшиви. Е, да върви по дяволите! Този човек нямаше да го изплаши до степен да не вземе участие в търсенето на съкровището. Ендрю щеше да бъде там и щеше дори да вземе със себе си Пикет. Боже мой, той можеше дори да убеди и Роуз да тръгне с тях. Щяха да си приготвят нещо за ядене през нощта, щяха да вземат и бутилка вино. Сирене. Пушени стриди. Сардини. Купички с ягоди.
— Какво? — попита Роуз. — Я занеси тази чиния на леля Наоми, ако обичаш. Мисис Гъмидж излезе.
— Да. А, нищо. Просто мислех на глас.
— Стори ми се, че спомена нещо за стриди. Помниш ли онзи пикник на хълмовете край Медосино, когато ядохме пушени стриди и шоколад?
— Да — каза Ендрю, усмихвайки се. — На теб ти хареса. Беше щастлива тогава.
— И сега съм щастлива — възрази тя и го погледна леко озадачена. — Какво е това на лицето ти?
— Какво? На лицето ми ли?
— Погледни се в огледалото.
Той се взря в огледалото над умивалника. През лицето му, започвайки от челото, спускайки се по носа и брадичката му, имаше линия от графит, въглен или кой знае какво. Миг по-късно той разбра всичко — номерът с четвъртинката долар. Пениман го бе изиграл, беше го направил да изглежда глупак. Той явно бе натрил назъбената периферия на монетата, може би с молив, и след това бе изманипулирал Ендрю да я прекара по лицето си. Ендрю щеше да го убие, да го… Изведнъж той си спомни за Джонсън, който размазваше подобна линия със салфетка в „Кука за котле“. Той се отпусна, питайки се какво ли би могло да означава това и едва не сложи ръка върху пилето на леля Наоми.