— Какво има? — попита Роуз и дръпна един стол, за да седне.
Ендрю махна небрежно с ръка.
— А, нищо — каза той. — Разтърсен бях, когато го видях. Май съм разговарял с онзи младеж в школата в Белфлауър и през цялото време са ме смятали за глупак. Бог знае какво са си помислили.
— Ще ти кажа, че и аз не знам какво да мисля.
— Казах ти, нищо особено. Най-обикновен експеримент. Знаеш ли, лицата на лудите са напълно симетрични. Лицата на нормалните не са. При тях има почти невидими разлики — едното око е по-силно притворено, едната буза се спуска към брадичката едва доловимо по-рязко от другата. Но при лудите… можеш да им разсечеш лицето на две — или по-скоро снимката на лицето — и да наложиш двете половини една върху друга. Това е. Страшно интересна работа.
Роуз кимна, сякаш отнасяйки се със съчувствие към идеята за разрязването на фотографиите на лудите на две или каквото там предлагаше Ендрю и сякаш съвсем ясно разбираше защо Ендрю, след като бе разбрал особените лицеви характеристики на смахнатите, беше прекарал линия през средата на собственото си лице и бе отишъл в друг град.
— Храната на Наоми изстива — каза тя и го потупа по ръката.
Ендрю понечи да изтрие лицето си с кърпата за чинии, но Роуз рязко я дръпна и му подаде рулото с хартиени салфетки, напъхвайки за по-сигурно кърпата през дръжката на вратичката на хладилника.
— Току-що я извадих от чекмеджето — обясни тя. — Искам да се научиш да използваш хартиени салфетки. Няма защо да ми увеличаваш работата.
— Добре — каза Ендрю, — просто за миг престанах да съобразявам — той започна да се бърше с хартиената салфетка, но само размаза линията. Майната й, така или иначе трябваше да вземе душ. Чувстваше се така, сякаш бе носил едни и същи дрехи цялата седмица. Проклетият Пениман. О, Ендрю щеше да му го върне на публично място с монетата с пирона. Щеше да се смее и да го сочи с пръст, след това щеше да му извие носа и да го прати да си събере багажа. Можеха да минат и без скапаните му двеста долара. След малко се отказа, пусна смачканата салфетка на плота на бара и се отправи с чинията за леля Наоми през дневната. Погледна крадешком какво става навън. Пениман го нямаше.
Вратата на спалнята на леля Наоми беше открехната, но вътре цареше полумрак. Предполагайки, че е будна, Ендрю бутна с рамо вратата и надникна.
— Вечерята — каза той с весел глас. Леглото беше празно. Наоми седеше в креслото си и се взираше през малкия прозорец към океана. Дочуваше се приглушеното бучене на разбиващи се вълни, както и крачките на някой, вървящ по тротоара долу, но през отворения прозорец не се виждаше нищо освен спусналата се сива мъгла. Една котка се отърка в крака на Ендрю, преструвайки се на приятелски настроена.
— Пиле „а-ла-Роуз“ — обяви Ендрю, оставяйки подноса. — С ориз и с… още нещо. Изглежда като патладжан и е нарязано на малки квадратчета — той се усмихна към тила на леля Наоми, питайки се дали старата жена е още жива, или е умряла в креслото. В същия миг разбра, че несъзнателно гали котката, изгледа я сурово и се изправи. — Вижда ли се нещо?
— Мъглата е много гъста — разнесе се гласът на леля Наоми, която беше решила, че няма за какво да се обръща. — Обичам да гледам океана. Бих искала да мога да изляза на покрива. Щях да прекарвам цялото си време там, съзерцавайки.
— Какво например? — поинтересува се Ендрю. — Как корабът ти пристига?
— Той отплава преди много години, за нещастие. Но никой не би могъл да каже какво се крие там в далечината, чакайки. Чете ли във вестника за онзи кит, опитал се да навлезе нагоре по течението на река Сакраменто? Как го бяха нарекли?… някакво глупаво име. Но ако можеха да го разберат, тогава щяха да се смеят с другия ъгъл на устата си. Чудя се какво ли си мислят, че той прави.
— Не знам — обади се Ендрю, напъвайки се да измисли нещо забавно… може би някакво нелепо място, към което се беше отправил отклонилият се от курса си кит. Ако се беше отклонил. Леля Наоми май не мислеше така. А и той нямаше настроение за шеги. По някакъв неясен начин присъствието на старата дама, втренчила се в мъглата и говореща за разни неща, които дебнеха в морето, притъпяваше чувството му за хумор. През главата му дори мина мисълта, че всеки миг тя ще се обърне към него и вместо лице, той ще види череп с хилещи се дупки, досущ като онези, които се появяваха във филмите на ужаса през късните часове по телевизията.