Неочаквано тя се завъртя заедно с креслото, изгледа го малко странно, ахна и се понадигна, като че ли неговото лице се бе превърнало в хилещ се череп.
— Кой ти направи това? — попита тя.
Ендрю се обърка. Докосна с пръст бузата си и сви рамене.
— Моля? — каза той. Щеше да прояви снизходителност към нея. Да, точно така щеше да постъпи. Разбра това в един миг на просветление. Тя бе откачила. Привиждаха й се неща. Кой знае, може би както го гледаше в този момент с широко отворените си очи, тя виждаше отдавна покойния си съпруг, Свети Августин или директора на училището, където бе учила. Не беше по силите му да се справи с подобен проблем. Не трябваше и да се опитва. В крайна сметка тя бе леля на Роуз, а не негова. Трябваше да извика Роуз. Тя щеше да знае какво трябва да се направи. Кой знае, можеше да каже, че точно случката с опосума бе докарала леля Наоми до това състояние. И ако някога се разбереше, че точно той бе…
— Тази линия на лицето ти — прошепна тя. — Кой ти направи това?
А, линията, помисли си Ендрю. Но, разбира се. Значи още не беше откачила.
— Никой не ми я е правил — възрази той. — Четох една книга за шизофрениците. Много интересни и страшни неща за симетричните лица, и…
— Книги. Никаква книга не си чел. Някой ти е сторил това, а ти нямаш и смътна представа защо. Като дете си. Кажи ми. Кой е този човек. Размазана е, нали? Трябва да е размазана.
На Ендрю започваше да му кипва. Коя си мислеше, че е тя, да го нарича дете? Беше се хахнала от линията на лицето му и си позволяваше да го нарича, да нарича него, дете! Но все пак му бе дала две хиляди долара тази сутрин, нали? Той се замисли за парите в портфейла си, за пълния с напитки багажник на колата му, за шансовете да измъкне още една хилядарка от нея в близките дни, особено след като я представеше на френския готвач, който смяташе да доведе от Лонг Бийч. Май най-добре щеше да бъде да не се обижда. Старите хора най-често не се опитваха да се държат оскърбително. Освен това тя беше права все пак.
— Мистър Пениман — призна той. — Да, размазана е. Точно смятах да я измия.
— Пениман!
— Точно така. Една малка шега от негова страна. С долар, натрит в стружки от молив. Много забавно. А всъщност хлапашка работа. Говорихме на верандата.
— Да. Със сребърен четвърт долар.
Ендрю я изгледа втренчено, обхванат от една съвсем нова вълна от емоции, която едва не го удави под себе си.
— Откъде знаеш това?
Тя махна с ръка.
— Знам го отдавна. Стой надалече от този човек. Всичко, което ще ти каже, е от значение. С човек като Пениман не е възможно да си бъбриш просто така. Сега знам кой е той. Повярвай ми, за тебе ще бъде най-добре да се държиш настрана от него. Ето — продължи тя, топвайки края на салфетката си в чашата вода до леглото й, — виж дали ще можеш да се избършеш с това.
Ендрю се усмихна и взе салфетката. Нека проявим разбиране, мислеше си той. Няма да казвам нищо. Започна да трие линията, после погледна изцапаната салфетка. Погледна се в огледалото над нощното й шкафче и отново затърка, докато линията не изчезна. Върна салфетката на леля Наоми, поблагодари й и се обърна да си върви.
— Почакай — спря го тя и се взря в него. — Ще ми направиш ли една голяма услуга?
— Всичко, което пожелаеш — обеща той.
— Вземи старата сребърна лъжица от скрина. Онази, която Роуз нарича свинската лъжица.
Озадачен, Ендрю изтича надолу по стълбището и миг по-късно се върна с лъжицата.
— Давам я — каза Наоми.
— На Роуз? — уточни Ендрю.
— Не, на тебе. Въпреки някои различия между нас, аз съм почти сигурна, че ти си човек на честта. Изслушай ме внимателно. Тази лъжица вече е твоя. Беше моя собственост много дълго време, но вече се отказах от нея. Сега принадлежи на теб. Искаш ли я?
Ендрю примигна. Истината бе, че не държеше особено на лъжицата. Тя имаше странна история, не представляваше кой знае какво като реликва и едва ли струваше нещо. Основната й функция беше да събира прах. Той я завъртя под светлината и се загледа в деликатните фигурки върху вдлъбнатата й повърхност. Изглеждаше като че ли тя бе изтеглена от дръжката, защото фигурките бяха съразмерни в загребващия край на лъжицата, но се издължаваха към дръжката. Беше толкова тънка, че той би могъл да я извие с палец и показалец. Среброто беше топло, почти горещо, но тази топлина май се дължеше на това, че той я стискаше в ръката си. Интересна вещ. Винаги я бе гледал в захлас. В момента я усещаше в ръката си като вълшебна пръчица. Изведнъж почувства, че не иска да я връща. Искаше да я задържи. И в същия миг усети, че е страшно изтощен. И как иначе. Беше стоял буден половината от нощта, а на всичко отгоре бе станал на зазоряване. Гърбът му се бе схванал. Един горещ душ щеше да му дойде съвсем добре. Щеше да го изправи на крака веднага.