— Ще ми бъде много приятно да я притежавам — отговори той. — Веднага ще я върна в скрина.
— Бог да те благослови — изрече леля Наоми и се усмихна с една от много редките си усмивки. При това искрено. Ендрю изведнъж почувства прилив на нежност към нея и се зачуди на тъгата, която се долавяше в усмивката й. „От възрастта е“, помисли той. Не може в усмивките ти да няма поне мъничко тъга, когато стоиш в сянката на надгробната си плоча. Това е проява на съжаление за изминалото време, какво друго. Сигурно с лъжицата я свързваха много мили спомени. Тя бе единственото, което й бе останало от нейния съпруг… като изключим парите му, разбира се. Тя бе връзката с онази ферма в Айова. В същия момент леля Наоми проговори с изненадващо нисък глас:
— Но аз не бих я оставила в скрина, ако бях на твое място. Щях да помисля за нещо по-сигурно. Защото тази лъжица е много по-ценна, отколкото предполагаш… и е много древна. Тя сама ще ти разкрие стойността си в известен смисъл. Ще видиш. Сега иди и я скрий на сигурно място.
Ендрю й се усмихна в отговор. Тя явно се опитваше да изглежда тайнствена.
— Не се безпокой — каза той. — Ще бъде в безопасност. — В същия миг Роуз го извика. Той вдигна два пръста към челото си сякаш сваляше несъществуващата шапка, излезе на стълбищната площадка и пъхна лъжицата в джоба си малко замаян от цялата тази тайнственост. По средата на стълбите се сети, че леля Наоми като нищо би могла да подслуша разговора му с Пениман долу на верандата. И двамата бяха възкликнали доста силно при вида на сребърния четвърт долар. Да, сигурно ги бе чула. Изобщо не бе посветена в никакво мистериозно познание, а само искаше да изглежда така.
Роуз беше в дневната и държеше в ръката си телефонната слушалка. Обаждаха се от Ванкувър. Озадачен, Ендрю пое слушалката, очаквайки, макар това да бе невъзможно, да чуе гласа на Пикет.
Но не беше Пикет. Беше мъж, който съобщи, че се казва Аугуст Пфениг, че се занимава с монети, книги и любопитни старинни предмети и че се обажда от магазина си на крайбрежната улица. Попита дали Ендрю произхожда по линията на айовските Ванбергенови и дали не е свързан по брак с айовските Цволенветерови, а когато Ендрю призна, че всичко това е истина, Пфениг въздъхна най-сетне задоволен. Името му бе смътно познато на Ендрю, сякаш се бе натъкнал на него в някоя статия от вестника и го бе запомнил заради странното му звучене. Напъна се да си спомни, докато мъжът нещо му говореше, но съзнанието му не можа да свърже името с конкретно лице.
Говорът на Пфениг беше бавен, внимателен и създаваше впечатлението, че едновременно принадлежи и на възрастен човек и на човек, който непрекъснато пресмята нещо, докато говори. В него се долавяше фалшива жизненост, която Ендрю веднага разшифрова като престорения интерес на търговец. Не понасяше такива хора, още по-малко понасяше търговците, бърборещи неясни приказки за общи приятели, понеже това винаги се оказваше най-плоска лъжа. Но все пак беше интересно, че един подобен тип се обажда чак от Канада. Това най-малкото гарантираше, че той няма да цъфне на вратата му, опитвайки се да му пласира нещо. Като крушки за лампи, например. Напоследък Ендрю буквално бе засипан от обаждания за крушки — някаква благотворителна фондация се опитваше да ги пробута по петнайсет долара парчето, гарантирайки, че те ще надживеят всеки и ще продължават да светят дълго след като умреш и червеите те изгризат.
Този човек обаче не предлагаше крушки. Купуваше, без да продава каквото и да е. Бил се специализирал в наследствени бижута и библиотеки. Обясни, че с труд е намерил следите на Ендрю. Сподели, че след смъртта на зет си престанал да бъде в течение на развоя на нещата в Южна Калифорния и каза това така, сякаш Ендрю беше длъжен да знае кой е въпросният зет.
— Е — продължи Пфениг, — сега искам да подновя старите контакти. Напоследък нещата вървят към разруха, нали? Годините си минават.
Ендрю призна, че това е точно така, погрешно възприемайки го за заключителна фраза на този Пфениг, който се бе обадил чак от Ванкувър просто за да побъбрят. Дали не беше един от старите приятели на Роуз от училище, едно от онези отдавна забравени познанства от Ориндж Сити. Той закри микрофона с ръка и прошепна името му на Роуз, която стоеше до него и чакаше, изпълнена с любопитство. Роуз сви рамене и поклати глава отрицателно. Ендрю също сви рамене, за да покаже, че нищо не разбира. Гласът на мъжа заглъхна.