— Извинявайте — намеси се Ендрю вежливо. — Опасявам се, че не разбрах последните ви думи. Връзката е лоша.
В слушалката се разнесе тежко дишане, като че ли някой продухваше дробовете си с кислород.
— Не съм съвсем добре — обясни неочаквано човекът. — Болен съм. Прикован съм на легло. Може ли да говорите малко по-високо?…
Раздразнен, Ендрю изрече директно в микрофона с отчетлива дикция:
— Казах „Какво?“.
Отново тежко дишане и за миг Ендрю помисли, че разговорът просто ще прекъсне, но в този момент човекът на име Пфениг продължи:
— Имам основания да вярвам — каза той, — че вие сте колекционер и се надявам, че ще можем да разменим някои неща просто така, в духа на колекционерството, естествено. Моят интерес не е финансов.
Ендрю кимна. Изплю камъчето най-сетне. Не се занимавал с тези неща заради парите, а? Просто така, заради тръпката. И се обажда от Ванкувър заради малките радости на колекционера, нали? Пфениг продължаваше монотонно да говори, споменавайки за семейни библии, книги с псалмопения, преводи от холандски или, може би, требници. След това премина на готварски книги, старинни медицински фолианти и наръчници за лечение на болести в домашни условия. Ендрю обаче не притежаваше нищо подобно. Имаше едно полуразпаднало се копие на „Готварска книга за Белия дом“, но Пфениг не се интересуваше от нея. „Извън кръга на моите интереси е“, обясни той, след което премина на предмети на изкуството, кована мед и грънчарство.
— Имам ваза в стил „Роузвил“ — опита се да помогне Ендрю. — В цветен мотив — розово и зелено. Доста рядка, доколкото ми е известно. Но не искам да я продавам.
— Много жалко — цъкна със съжаление Пфениг. — Моят зет на времето остави в мен впечатлението, че вие можете да ми предложите някои редки монети. С какви разполагате?
Ендрю се замисли. Доколкото си спомняше, все още пазеше останките от детската си колекция от пенсове и половин дузина овални десетцентови монети, доста сплескани, след като ги бе поставял на жп релсите, но освен тях…
— Сигурен ли сте, че е ставало дума точно за мен? — попита той. — Може би… а-а, братовчедът на жена ми колекционира монети. Споделял е с мен съжалението си, че не може да попадне на къдрав четвърт долар. Бил доста скъп и щял да му струва колкото останалата част от колекцията му.
— Аз имах предвид някоя странна монета — прекъсна го Пфениг и продължи с описанието на това, което търсеше: лице с ястребов поглед от едната страна и странен рунически символ от другата. Сребърна монета, но не толкова изтъркана, колкото би могло да се очаква, имайки предвид възрастта й. Подобно сребро вече не се изработва, да, изобщо не може да се намери в наши дни.
— Наистина много съжалявам — каза Ендрю. — Някой е сбъркал. Всъщност аз не съм голям нумизмат. Опасявам се, че изобщо не си падам много по колекционирането.
— Искате да ми кажете, че не притежавате такава монета, това ли е?
— Точно така, мистър…
— А била ли е някога в ръцете ви? Може би сте я продали вече?
— Не, аз всъщност…
— Моля ви, помислете добре. Готов съм да ви предложа значителна сума. Повече от човека, с когото преговаряте в момента. В никакъв случай не позволявайте да попадне в ръцете му. Ще ви се обадя пак.
— Нямам никаква монета! — започна Ендрю. — Какъв човек? — Но Пфениг беше прекъснал разговора. В следващия миг в слушалката се чу сигнал на централата.
— Кой беше? — попита Роуз.
— Не знам — сви рамене Ендрю. — Един мъж от Ванкувър, който купува и продава различни предмети.
— Не трябваше да му позволяваш да ти губи времето по този начин. Трябваше твърдо да му заявиш, че не разговаряш с такива като него и да прекъснеш. Ти си прекалено вежлив и само си прахосваш времето с такива.
— Какво значи „такива“? Какъв беше той? Той по някакъв начин ни познаваше. Откъде да знам как? „Такива“! Аз вярвам във вежливостта. Такъв съм си. Вежливостта струва толкова евтино.
Роуз поклати глава и изчезна в кухнята, явно нежелаейки да влиза в спор колко евтина е вежливостта. Ендрю направи крачка след нея с намерението да не оставя нещата така. Щеше да запита Роуз какво има тя против вежливостта. И как, за Бога, след като не бе чула разговора, можеше да знае, че… Но припомняйки си разговора с Пфениг, мислите му се объркаха. За какво всъщност беше този разговор? Дали онзи не бе сбъркал номера? Или по-скоро, дали не го бе сбъркал с някой друг? Защото никой не би могъл да препоръча. Ендрю като нумизмат.
— Яденето изстива — обади се Роуз от кухнята. Изглежда изморена, мина през главата на Ендрю в мига, когато забоде вилицата си в пилето. Цялата тази подготовка по отварянето на мотела я изтощава. Но след излизането на рекламата в „Хералд“, която бе изпратила, тя работеше двойно повече, в случай че бизнесът потръгнеше по-рано от очакваното. Беше още съвсем рано, разбира се, и тя бе права, когато казваше, че може да мине известно време, преди да започнат да идват много клиенти.