Той остави думите й без коментар, въздържайки се да не захвърли костта от пилето към нея. Когато тя си тръгна, подчертавайки колко съжалява за необходимостта да им се „натрапи“, той се обърна към Роуз:
— Ние? Нашите отвертчици? И за каква проклета ключалка става дума? Какво й влизат в работата ключалките на вратите за баните.
Роуз го погледна със спокойно лице.
— Успокой се — каза тя. — На кой му пука? Не ставай дребнав. Тя не искаше да каже нищо лошо с това.
И двамата замълчаха. Ендрю мразеше да му казват да се успокои. Но човек не можеше да не го направи, когато му го кажеха, защото отказът е ново доказателство, че се налага да се успокои. Иска ти се да хукнеш като побеснял, да крещиш и да чупиш различни неща, но не можеш. Трябва да си разумен. Насили се да бъде разумен, осъзнавайки, че благодарение на мисис Гъмидж напълно е изпуснал нишката на разговора, който бе водил с Роуз. В настаналата тишина ясно се чуваше цвъркането на жабата на задната веранда, която може би разговаряше с една от котките.
— И не ме е страх от Пениман — заяви той, снижавайки глас. — Но лесно различавам отрепките. Аз ще го изхвърля, имай го предвид. Вече ни струва двеста долара месечно и този факт напълно компенсира двестате, които ни плаща, нали? Изхвърляме го и сме квит.
Роуз миеше чиниите и ги трупаше в чистия край на умивалника.
— Направи сметката отново — предложи тя простичко.
— Каква сметка. Това тук не ти е математика, а е… морал. Ето, това е. Защото се примиряваш с нещо дяволско. Нищо чудно скоро всичко гнило да ти изглежда напълно нормално. Дай на такъв като Пениман и най-малък повод, и скоро той ще ни управлява. Не виждаш ли как се държи. Да прогони брадатия! Как може точно той да ми говори за бради.
— Свърши ли с чинията?
— Какво? — сепна се Ендрю. — О, да. Мисля, че да. И какво искаше онзи от книгите ми?
— Не е искал нищо от книгите ти. Просто се вгледа в тях за миг. В библиотеката. Както и да е, заинтересуваха го книгите на мистър Пениман, а не твоите. Онези, чуждите, на средните лавици. Извади една и започна да я прелиства, но мистър Пениман охлади любопитството му. Не мога да кажа как. Просто даде да се разбере, че този човек си позволява твърде много. Двамата никак не си допаднаха. Веднага се разбра. Човекът изведнъж реши, че няма нужда от стаята, но ми се струва, че книгите направо го влудяваха. Все пак излезе навън с високомерно изражение на лицето. После се спря на площадката пред вратата и размениха няколко думи с мистър Пениман, който се държа много мило през цялото време.
— Мило! — измърмори Ендрю. — Как съумява да се държи мило? И каква е връзката с всичко това?
— Е, на теб може да не ти е ясно, но на мен ми допада. Да си мил е толкова евтино.
Ендрю замълча. Този път го бе хванала натясно.
— Както и да е, човекът постоя на верандата, говорейки с мистър Пениман за фокуси с монети. И толкова. Дори не ми се вярваше, че го прави сериозно. Искаше да поогледа това-онова като хората, оглеждащи къща за продан. Най-обикновено любопитство според мен.
— Добре де — обади се Ендрю, — защо, но дяволите, Пениман ни зае тези книги, щом не му харесва хората да се ровят из тях? Така или иначе те са си най-обикновен боклук. Фокуси с монети, казваш?
— Точно така. Не мога да кажа нищо за книгите му. Имам още малко работа. Би ли намерил време да свалиш чинията на леля Наоми?
— Да, мога да намеря малко време — и Ендрю излезе от кухнята като смазан. По някакъв странен начин нощта се бе изкофтила. Болката в гърба му направо го убиваше. Трябва да беше седалищният му нерв… Ето как се бе развил денят: той се бе прибрал у дома богат и тържествуващ и ненадейно, без да има и най-малка вина за това, се бе натъкнал на машинациите на Пениман и мисис Гъмидж. Е, трябваше да направи нещо по въпроса. Домът на един мъж, в крайна сметка, се предполагаше, че е неговата крепост. И той щеше да изхвърли мошениците в рова зад стените на крепостта. Разговорът му с Пфениг обаче продължаваше да го безпокои. Част от съществото му желаеше да мисли, че става дума за някаква досадна грешка, но другата част мърмореше полугласно, че името би трябвало нещо да му говори и че няма никаква грешка.
Влезе в спалнята, възнамерявайки да се преоблече в по-свободни дрехи и да се помотае няколко минути, преди да се срещне отново с леля Наоми. Бог знае какво щеше да е намислила този път — нищо чудно отново да бе изпаднала в транс, съзерцавайки мъгливата нощ през отворения прозорец.