Що се отнася до присъствието на Църквата, тук беше на практика невъзможно да се отървеш от него. Църквите бяха сърцето на всяко от местните селца. Като всички гръцки острови и Сими разполагаше с десетки параклисчета, разпръснати буквално на всеки склон. Накъдето и да се обърнеше човек, навсякъде срещаше доказателство за влиянието на религията.
Колкото и да беше странно обаче, Тес не се чувстваше потисната от този факт. Даже точно обратното. Църквата изглеждаше като органична, неотменна част от живота на острова - магнит, който сплотяваше жителите му и ги даряваше с успокоение и сили.
Състоянието на Райли се подобряваше с всеки изминал ден. Вече дишаше много по-леко, отоците по устните и около очите му бяха спаднали, а восъчната бледност по бузите му беше изчезнала. Вече бе започнал да става и да обикаля къщата, а тази сутрин дори каза, че могат да останат тук завинаги, скрити от целия свят. Не че можеше да го направи. Даваше си сметка, че трябва да започне да урежда завръщането им. Днес Тес излезе от къшата с усещането, че на крехките си рамене носи товара на целия свят. Виждаше се, че е крайно време да се изправи очи в очи с проблема и да разкаже на Райли за онова, което беше намерила.
Останалата част от сутринта беше прекарала в Маратунда, откъдето си бе взела мощехранителницата, пазила дневника векове наред. Сега вървеше обратно към къщата на доктора, когато внезапно се сблъска с двете жени, които ѝ бяха донесли дрехите и храната.
Те тъкмо излизаха от малката църква и радостта, с която я посрещнаха, беше неподправена. Казаха й, че вече са чули новините за възстановяването на Райли, след което я прегъ-наха топло. С тях бяха и съпрузите им. Мъжете ѝ стиснаха ръка, а лицата им изразяваха съчувствие и радост. После четиримата си тръгнаха, като ѝ помахаха и ѝ се усмихнаха ведро, оставяйки я насред пътя, потънала в мислите си.
И точно тогава всичко ѝ се проясни. Мисълта, която не ѝ даваше мира от няколко дена, объркващото усещане, което бе победило инстинктите на досегашния ѝ живот, подчинен на професионализма. До този момент.
Не мога да им причиня подобно нещо.
Нито на тях, нито на милиони като тях.
Тази мисъл я глождеше още от мига, в който беше открила дневника. Всички хора, с които се бе запознала през последните дни, всички онези, които се бяха държали изключително приятелски и благородно и към двамата. Всичко това беше за тях. За тях и за безброй други като тях по целия свят.
Това би могло да опустоши целия им живот.
От тази мисъл внезапно ѝ се погади. Щом Църквата все още е в състояние да вдъхновява хората да живеят по този начин, да се раздават по този начин, особено в нашите безмилостни времена, значи все пак върши нещо добро. И си струва да бъде съхранена. Какво значение има, че се базира на история, която е опорочила истината? А и възможно ли е изобщо да създадеш нещо, обладаващо такава огромна вдъхновяваща мощ, без да излезеш извън рамките на реалния свят?!
Разбра, че не може да го направи.
Но освен това разбра, че вече не може да отлага и разговора си с Райли.
След като го бе избягвала през по-голямата част от следобеда, привечер Тес изведе Райли на разходка до руините на замъка. Стискаше ръката му в потната си длан, а с другата придържаше здраво малкия предмет, увит в жилетката. Слънцето беше почти залязло, а в небето проблясваше лека, розовееща мъгла, родена от последните му отражения.
Постави вързопчето на срутената стена до себе си и се обърна към Райли. Не беше в състояние да го погледне в очите. Усети, че и устните ѝ са пресъхнали.
- Аз...
Вече не беше убедена, че трябва да му каже. Дали за него няма да бъде по-добре, ако не знае, особено като се има предвид случилото се с баща му? Дали няма да му направи услуга, като никога не споменава факта, че го е открила и дори отворила?
Не, нищо подобно. Колкото и да ѝ се искаше да го направи, знаеше, че ще бъде грешка. Не искаше никога повече да го лъже. Вече го бе излъгала предостатъчно за един човешки живот. Дълбоко в себе си тя се надяваше, че въпреки всичко случило се двамата с Шон имат бъдеще.
Тес се стегна и опита отново:
- От няколко дена искам да ти кажа нещо. Всъщност, исках да ти кажа още откакто се събуди, но те изчаквах да се пооправиш и да дойдеш на себе си.
Райли я погледна сконфузено.
- За какво става въпрос? - попита колебливо той.
- Трябва да ти покажа нещо.
Обърна се, разтвори жилетката и извади скрития в гънките ѝ дневник.
По лицето на Райли пробяга мимолетна изненада, но после вдигна очи и я изгледа. След време, което ѝ се стори цяла вечност, попита: