- Къде го намери?
Изпълнена с огромно облекчение, тя усети, че не е в състояние да говори толкова бързо, колкото ѝ се искаше.
- Направо няма да повярваш! Соколът беше изхвърлен на брега, два плажа по-надолу от мястото, където са открили нас! Въздушните възглавници все още си стояха около него!
Загледа се в Шон, който пое нежно дневника в ръце, разгледа внимателно кожените корици, а после отвори предпазливо на една от страниците.
- Удивително! Изглежда толкова... фундаментално. - После се обърна към Тес. - Езикът. Разчиташ ли го?
- Не, не мога. Само мога да кажа, че е арамейски.
- Което, доколкото разбирам, е правилният език - онзи, на който би трябвало да бъде.
- Точно така - кимна неловко тя.
Той продължаваше да се взира в древните кожени корици, като че ли проучвайки всеки сантиметър от тях.
- Е, какво ще кажеш? Истински ли е?
- Не знам. Със сигурност прилича на такъв, но човек не може да бъде сигурен, докато не го изпрати за лабораторни изследвания. Има много тестове, които трябва да му се направят: въглеродно датиране, анализ на състава на хартията и мастилото, проверка на типографската състоятелност... - Направи пауза и си пое нервно дъх. - Но точно в това е и проблемът, Шон. Не мисля, че трябва да го изпращаме в лаборатория. Убедена съм, че никой не трябва да му прави никакви тестове.
- Какво искаш да кажеш? - изуми се той.
- Искам да кажа, че просто трябва да забравим, че сме го намирали - заяви категорично Тес. - Да го изгорим и да...
- И какво? - прекъсна я Шон. - Да се правим, че никога не е съществувал? Не можем да направим подобно нещо! Ако не е истински, ако е някой тамплиерски фалшификат или някаква друга измама, то тогава няма за какво да се притесняваме. Но ако е истински, тогава...
- Тогава никой не трябва да узнава за него - не се предаваше тя. - Боже, ще ми се въобще да не ти бях казвала за него!
Райли я изгледа още по-озадачен.
- Да не би да съм пропуснал нещо? Какво стана с онова „хората имат право да знаят"?
- Не бях права. Вече смятам, че това няма никакво значение - въздъхна тежко Тес. - Знаеш ли, откакто се помня, виждах само най-лошото от Църквата. Кървавата ѝ история, алчността, архаичните ѝ, глупави догми, нетърпимостта, скандалите и извратеността... И затова за мен тя се бе превърнала в един огромен абсурд. Не че и сега не смятам, че някои от тези неща не се нуждаят от поправки. Но пък нищо не е идеално, нали така? Защото, когато си помислиш за всичкото състрадание и благородство, които Църквата вдъхновява, то тогава... Точно там се крие и истинското чудо!
Бавно, ритмично ръкопляскане отекна внезапно сред притихналите руини на замъка. Тес подскочи стреснато.
Обърна се натам, откъдето бе дошъл този звук, и зърна как зад една от порутените стени излиза професор Уилям Ванс.
85.
- Значи си видяла светлината! Впечатлен съм, Тес! Нашата непогрешима Църква е успяла да покръсти още един неверник! - Тонът на Ванс съдържаше колкото присмех, толкова и заплаха. - Алилуя! Слава на Бога!
Райли го видя как пристъпи напред и усети, че мускулите му се стягат. Ванс изглеждаше съсухрен и много по-слаб от преди. Беше облечен в простички дрехи, безсъмнено дар от поредния щедър жител на този остров. И което беше по-важно, не носеше оръжие, което си беше истинско облекчение. Точно в този момент Райли изобщо не изгаряше от желание да обезоръжава професора.
Ванс продължи да се приближава към Тес, само че очите му вече се бяха фокусирали върху дневника в ръцете на Райли.
- Сякаш е искал да бъде намерен, не мислите ли? Ако бях религиозен - изсумтя той, - щях да си помисля, че предназначението ни на този свят е било да го намерим!
- Но как изобщо... - едва сега възкликна слисано Тес, без да успее да довърши.
- О, сигурно точно като вас - сви рамене професорът. - Събудих се с лице в пясъка и с два рака, които ме разглеждаха любопитно. Имах сили само колкото да се завлека до манастира Панормитис. Отец Спирос ме отведе в тяхната къщичка за подаяния, без да ми задава никакви въпроси. Не че аз имах желание да им отговарям. И точно там те видях. Много се зарадвах, че ти също си успяла да се спасиш, това беше много повече, отколкото можех да се надявам, но това... - Плъзна отново поглед към дневника. Беше като хипнотизиран. - Това си е истински дар от съдбата! Може ли?
Райли вдигна ръка, за да го възпре.
- Не! И без това се приближи достатъчно!
Ванс се закова на място. По лицето му се изписа усмивка.
- Стига де! Я ни виж сега! Откъдето и да го погледнеш, вече трябваше да сме мъртви. Това не ти ли говори исщо?
- Говори ми, че така ще бъдеш в състояние да се изправиш пред съда и да прекараш няколко години на разноски на нашите затворнически служби.