В дъното на възбудено бъбрещото простолюдие стоеше Мартин от Кармо, приведен и немощен. Беше облечен в износена кафява роба - подарък от един монах, когото бе срещнал преди няколко седмици.
Въпреки че беше малко над четиридесетте, Мартин бе много остарял. В продължение на почти две десетилетия бе превивал гръб в тосканската каменоломна, под безмилостното слънце и още по-безмилостните удари на камшиците на надзирателите. Почти се беше простил с надеждата за бягство, когато поредното скално срутване, този път много по-унищожително от другите, бе убило десетина от робите, както и някои от надзирателите. Мартин и мъжът, към когото беше прикован, бяха използвали създалата се суматоха и гъстите облаци прах, за да избягат.
Дори и след дългите години, прекарани буквално в робство, през които бе напълно откъснат от всякакви новини извън тази прокълната долина, Мартин имаше само една-единствена грижа. Насочи се право към водопада и намери скалата с пукнатините, приличащи на широкия тамплиерски кръст. Измъкна скритото там писмо на Емар и започна дългото си пътешествие през планините към Франция.
Пътуването му бе отнело няколко месеца, а така дълго забавилото се завръщане в родните земи му допринесе единствено съкрушително разочарование. Научи за ужасите, които бяха сполетели рицарите тамплиери и колкото повече напредваше към Париж, толкова по-ясно осъзнаваше, че вече е прекалено късно да стори каквото и да било, за да се опита да промени съдбата на Ордена.
Беше търсил и разпитвал къде ли не, макар и с максимална дискретност, ала не бе открил нищо. Нито един от братята му не беше останал - всички бяха или мъртви, или се бяха покрили от очите на хората. Над Парижкия храм се вееше знамето на краля.
Той беше сам.
И сега, докато стоеше тук и чакаше насред клюкарстващата тълпа, Мартин зърна облечената в сиво фигура на папа Климент, който тъкмо се изкачваше по стъпалата на трибуната, за да заеме мястото си сред безвкусно натруфените царедворци.
Мартин видя, че папата насочва вниманието си към центъра на полето, където бяха издигнати две клади, заобиколени от сухи съчки. Някакво странично движение привлече погледа му - изнасяха измършавелите и съсипани тела на двама мъже, които Мартин знаеше, че са Жак дьо Моле - Великият магистър на Ордена, и Жофроа дьо Сент-Омер - прецепторът на Нормандия.
Тъй като нито един от двамата осъдени не притежаваше абсолютно никакви възможности за физическо съпротивление, завързването им на кладите беше фасулска работа. Отстрани застана дребен, набит мъж, със запалена факла в ръка, която вдигна и отправи поглед към краля. Чакаше заповедите му.
Над полето се възцари гробовна тишина. Тогава Мартин видя как кралят вдигна безгрижно ръка.
Съчките бяха подпалени.
Пушекът се издигна нагоре, а пламъците зализаха сухите клонки, които припукваха и пращяха с нарастването на огъня. Премалял, но напълно безпомощен да стори каквото и да било, на Мартин му се прииска да се обърне и да се отдалечи, ала чувстваше някаква непреодолима нужда да наблюдава, да стане лично свидетел на този безчовечен акт.
Пряко волята си той разбута тълпата, за да застане отпред. И точно тогава, за негово огромно изумление, той видя как Великият магистър вдига глава и впива поглед право в папата и в краля.
Дори и от това голямо разстояние гледката разтърси Мартин. В очите на Жак дьо Моле блестеше огън, много по-ожесточен от онзи, който съвсем скоро щеше да го погълне.
Въпреки крехкото му и напълно съсипано тяло, гласът на Великия магистър отекна мощно из цялото поле:
- В името на Ордена на Рицарите Тамплиери, аз те проклинам, Филип Хубави, проклинам и твоя лакей, папата, и призовавам Всемогъщия Бог да ви прати и двамата при мен след не повече от година, за да бъдете съдени от Него и да горите вечно в пещите на ада!
Дори и Моле да бе изрекъл нещо друго, Мартин не го чу, защото огънят се издигна с рев нагоре и заглуши писъците на умиращия мъж. После вятърът се обърна и към трибуната и тълпата се понесе пушек, който довя и задушаващата смрад на горяща плът.
Като кашляше и плюеше, кралят затрополи надолу по стълбите, следван плътно от папата, чиито очи пък сълзяха от лютия дим. Докато двамата минаваха покрай мястото, където беше застанал Мартин, старият тамплиер огледа папата. В гърдите му се надигна океан от гняв и в този момент той си даде сметка, че мисията му все още не е приключила.
Вероятно не в рамките на неговия живот. Но някой ден може би нещата щяха да бъдат съвсем различни.
Тази нощ той напусна големия град и се отправи към своето родно място - към Кармо. Беше решил да се устрои там или където и да било другаде в Лангедок, за да дочака края на дните си в земята на своите предци. Ала преди да издъхне, щеше да направи всичко възможно писмото да не изчезне завинаги. Засега не знаеше как, но все щеше да намери начин то да оцелее.