В радиус от десет пресечки наоколо, както и по всички мостове и тунели, извеждащи от Манхатън, бяха поставени полицейски блокади.
- Засега нищо. Тези момчета определено си разбират от работата. Със сигурност не са си тръгнали с такси, паркирано наблизо.
Райли кимна. Значи професионалисти. Добре организирани.
Чудничко!
Като че ли и аматьорите не са в състояние да причинят достатъчно щети в наши дни. Единственото необходимо са няколко урока по управление на самолет или камион, натоварен с изкуствени торове, плюс склонност към самоубийство или просто характер на психопат - все неща, които точно в този момент определено не бяха в недостиг.
Райли огледа мълчаливо сцената на опустошението. В гърдите му се надигна отчаяние и необуздан гняв. Привидната случайност на тези актове на тоталната лудост, както и вбесяващата им настоятелност да изловят всички неподготвени, никога не спираха да го удивляват. При все това нещо като че ли не се връзваше - дори по-скоро разсейваше. Осъзна, че като че ли пристъпва извън всичко, което го обгръщаше. Беше прекалено чуждоземно, за да се възприеме лесно - особено след мрачните и потенциално унищожителни сценарии, които той и неговите колеги напразно се опитваха да предвидят през последните няколко години.
Имаше чувството, че внезапно е измъкнат от голямата палатка на основното шоу, привлечен неочаквано от някакво второстепенно събитие на улицата. Същевременно по някакъв твърде смущаващ начин и най-вече - за огромно негово раздразнение, той почувства и известна благодарност за това усещане.
Като специален агент, оглавяващ местния Оперативен отдел за борба с вътрешния тероризъм, още от мига на назначението си Райли бе подозирал, че всичко ще се струпа точно в неговия район. Не че имаше нещо против главозамайващата отговорност по координирането на работата на десетки агенти и полицаи, да не говорим за аналитиците, лаборантите, психолозите, фотографите и неизброимите останали винтчета в голямата машина. Цял живот бе искал да прави точно това.
Защото бе убеден, че със сигурност ще допринесе за подобряването на тази работа.
И не само това. Ще доведе задачата докрай.
Точно това възнамеряваше и да стори.
Това усещане бе кристализирало през годините, прекарани в юридическия колеж „Нотр Дам". Райли бе убеден, че много неща на този свят не са наред. Едно от най-ярките доказателства бе смъртта на баща му, когато той беше едва на седем годинки. Затова бе твърдо решен да направи света по-добро място за живеене - ако не за себе си, то поне за другите. Усещането му се затвърди окончателно в деня, когато, докато разработваше курсовата си работа на тема „расови престъпления", той присъства на митинг на бели борци за расово превъзходство в Тер От. Събитието го разтърси из основи. Почувства, че е изправен срещу едно от най-ярките олицетворения на злото, затова реши, че ако трябва да се пребори с него, се налага да проумее самите корени на това зло.
Първият му план не сработи добре, както се бе надявал. В младежки изблик на идеализъм бе решил да стане пилот във Военноморските сили. Мисълта да спомогне за изкореняването на световното зло от пилотската кабина на сребристия „Томкет" му се струваше великолепна. За щастие, той се оказа точно от вида новобранци, от които Военноморските сили се нуждаеха. За негово нещастие обаче, те имаха предвид нещо съвсем различно. Разполагаха с предостатъчно кандидати за титлата „ас на годината", но онова, от което в момента имаха нужда, бяха добри адвокати. Хората от наборната комисия сториха всичко по силите си, ча да го накарат да влезе във Военната прокуратура.
Житейският му път направи втори завой благодарение на една случайна среща в антикварна книжарница. Но този път - за добро. Именно там Райли се запозна с един пенсиониран агент от ФБР, който с истинско удоволствие му разказваше истории за Бюрото и накрая го поощри да си подаде документите за работа именно там - нещо, което IIIон стори веднага, щом си издържа адвокатските изпити. Майка му не беше особено въодушевена от мисълта седемте му години в колежа да отидат на вятъра, за да стане нещо, което тя наричаше „префърцунено ченге", но той бе напълно убеден, че точно там му е мястото.
Още не бе измината и първата му година като новобранец в офиса на Бюрото в Чикаго. Той извършваше улично наблюдение във връзка с кражба и трафик на наркотици, когато на 26 февруари 1993 година животът му се преобърна на сто и осемдесет градуса. Беше денят, когато на паркинга пред Световния търговски център избухна бомба, която уби шестима и рани повече от хиляда души. Атентаторите всъщност възнамерявали да сринат кулите една върху друга, като същевременно пуснат във въздуха цианиден газ. Само финансовите ограничения им попречили да постигнат заветната си цел - на някакъв етап парите им просто свършили. Не разполагали с достатъчно метални капсули за отровния газ, а един от по-низшите членове на организацията взел, че сбъркал колоната, до която трябвало да сложи бомбата.