Обратният път до пистата се оказа най-тежкото изпитание за Рандал. От тръскането през осеяния с камъни и скални отломъци пясък го болеше всяко кокалче. По време на атаката напрежението и динамиката на действието бяха ангажирали вниманието му. Сега, след като бе преминал през непосредствените опасности на рейда и отпред блещукаше огънчето на надеждата, ужасите и кошмарите от последните месеци отново се сгъстяваха над него. Чувството му за опасност се подсилваше от присъствието на Фереще на седалката до него. Очите й гледаха право напред, ръцете й се бяха вкопчили в седалката. Той се бе отказал от всяка надежда да я види отново и примирено бе приел да живее с угризенията на съвестта си, загдето я бе изоставил. И ето сега тя отново бе жива и с него, на път, в чийто край ги чакаше или смърт, или спасение. В огледалото виждаше имама на седалката до Ахарони. Лицето на стареца бе спокойно; тялото му се поклащаше всеки път, когато колата подскачаше по неравния път, като тяло на кукла.
Едва не подминаха пистата в тъмнината. Фаровете осветяваха скали и сухи дерета, изсъхнали храсти и солени пясъчни ивици, но не и ориентирите от местността. Внезапно отдясно проблесна светлина, после отново. Самолетът беше тук. Бяха забелязали светлините им. Рандал рязко завъртя волана и джипът се насочи към самолета. Спомни си за друго едно преследване в тъмнината и как бе завършило. Беше сигурен, че и Фереще мисли за същото.
В момента, когато се качваха в чакащия „Фолкън“, доловиха шум от автомобилни двигатели в далечината. Пилотът вече беше заел стартова позиция и подредил светлините, очертаващи пистата, но загубиха няколко скъпоценни минути, докато вторият пилот ги запали и се върне тичешком в самолета. В момента, в който се хвърли вътре, двигателите изреваха. Пилотът даде газ, самолетът оживя и се понесе с пълна скорост по късата писта. Ускорението притисна всички в седалките; мощната машина рязко се издигна и започна да набира височина. Накрая зае хоризонтално положение и пилотът пое курс към дома. Нямаше поздравления. Седем души от групата не бяха на борда. Растгу също.
Самолетът летеше на запад. Равната пустош под тях отстъпи място на висините на планината Загрос. Фереще накратко разказа на Рандал какво й се беше случило, след като молла Ахмад я беше отвлякъл от къщата край Шахабад. Била отведена в къщата му в Техеран и държана затворена там, после я закарали с автомобил до Керман. Молла Ахмад почти не разговарял с нея и тя така и не разбрала защо я е оставил жива. Предполагаше, че са я довели, за да види всичко със собствените си очи, може би за да я върнат след това в Америка или да я изпратят при Ага Хан, за да свидетелства за силата на имама. По време на изстрелването била държана при имама и той се молил в това време за успеха на мисията. За да види истинската му сила, така й казал. Тя отново потъна в мълчание. Рандал знаеше, че ще мине много време преди Фереще да се отърси от кошмара, в който бе живяла през последните седмици. А може би никога нямаше да успее.
Всички мълчаха. Имамът седеше неподвижен, със затворени очи, потопен в своя скрит свят, където никой от хората около него не можеше да проникне. Беше се изолирал от тях, без да го е грижа за победата им, пазител на тайни от цял един далечен и недосегаем живот. Устните му се отвориха и той проговори с глас по-нежен, по-тих и от шепот, подобен шушненето на крехко есенно листо. Как можеха да си представят, че това е гласът на човек, изпращал мъже да убиват и заплашвал света с унищожение?
— Киияматаш зуд мияд. Възкресението Му е близо.
Това бе всичко, което каза. Без да бърза, стана и се опря на стената на фюзелажа. Миг по-късно ръката му намери ръкохватката на аварийния люк и я дръпна. Люкът се отвори и с внезапен рев самолетът рязко се наклони. Преди Ахарони да успее да реагира, старецът се хвърли през отвора и мастилената тъмнина и студът, който щеше да го убие преди още тялото му да се блъсне в земята, го погълнаха.
Ахарони с мъка успя да затвори зейналия люк и пилотът изравни малкия самолет. Отново започнаха да набират височина.
Питър Рандал пое дъх, но сърцето му продължаваше да бие тревожно. Бяха ли спечелили, или старецът въпреки всичко бе успял? Една ракета бе изстреляна. Щеше да е достатъчно, ако тя достигне мишената си. Какво, в крайна сметка, можеше да направи той или някой друг срещу силите, които бе пуснал на свобода имам Хасан? Това беше мракът на древността, подхранван от древни места и сили; той просто съществуваше и никога нямаше да бъде разпръснат завинаги. Той, Фереще и мъже като Ахарони и Растгу бяха просто светлинки, блещукащи на повърхността му. Тъмнината им се съпротивляваше, даже отстъпваше за малко, но само за да се завърне с ненакърнена мощ; дългите й сенки бяха вечни. Рандал посегна в тъмнината и хвана ръката на Фереще.