Епилог
Световният мир висеше на косъм и Вашингтон тревожно очакваше известия за ракетни попадения. Преди три дни израелското разузнаване се беше свързало директно с Белия дом, заобикаляйки ЦРУ. Всичко случило се беше обяснено в детайли. ЦРУ беше известено по-късно и разгневеният президент поиска обяснения. Политическият комитет на Управлението трябваше подробно да опише пред него грешките в преценката на положението, направени от отговорния за случая Хауърд Стрейкър. Той обаче се бе застрелял два дни преди това и не можеше да бъда подведен под отговорност. Комитетът обясни, че е взел мерки, за да е сигурен, че подобни грешки повече няма да се повтарят. Президентът им благодари.
В няколко западни столици мъже и жени тревожно очакваха новини. Подразделенията на американските военновъздушни сили, кралските им събратя във Великобритания и частите на НАТО бяха в състояние на бойна тревога. Подземните ракетни бази в Европа и Северна Америка бяха поставени в състояние на пълна бойна готовност, бомбардировачи и подводници с ядрени заряди на борда чакаха край бреговете на Русия за заповеди. През този ден светът живееше живот на заем.
На 24 април 1980 единадесет хеликоптера RH-53D се издигнаха от самолетоносача „Нимиц“ и се насочиха на север, ниско над южния бряг на Иран. Няколко часа по-рано шест транспортни самолета „С-130 Херкулес“ бяха излетели от едно военно летище край Кайро, като следваха маршрут ниско над Червено море, смущавайки съветските радарни инсталации в Южен Йемен и Етиопия. Презаредиха с гориво в Персийския залив, преди да се насочат над морето и иранския бряг, и оттам към сърцето на страната. На борда на самолетите С-130 имаше деветдесетчленен екипаж и други деветдесет командоси под командването на полковник Чарлс А. Бекуиц. Всички командоси бяха от „Синя светлина“, специално подразделение за борба с тероризма, сформирано през 1977 в армейската база във форт Враг в Северна Каролина. Общото командване бе поверено на генерал-майор Джеймс Воот, който ръководеше операцията от едно необозначено място в Средния изток.
Шестте самолета и хеликоптерите, чийто брой бе намален от повреди в двигателите на два от тях по време на пясъчна буря, се срещнаха на едно малко летище близо до селцето Пошт-е Бадам, южно от Табас, пустинния град, разрушен преди осемнадесет месеца от едно от най-силните земетресения в Иран. „Пустиня едно“ бе името, с което бе известно летището, построено от ЦРУ малко преди революцията. Намираше се на около триста километра от Техеран.
След това нещата започнаха да се развиват крайно зле. Докато презареждаха, един от хеликоптерите се сблъска със самолет С130, като витлото му проби резервоара за гориво. „Херкулесът“ експлодира. Трима от екипажа му и пет от персонала на хеликоптера загинаха. Оцелелите се качиха на останалите самолети, оставяйки след себе си един хеликоптер и безброй документи, и прекъснаха мисията. В 4:00 сутринта в петък иранските военни намериха обгорелите останки на един С-130, един „Сикорски“ и осем мъртви американци.
Официалната версия за събитията в „Пустиня едно“ е известна на всички. Президентът Картър, подкрепен от говорителите на различни правителства, публично призна, че е заповядал акцията за спасяване на заложниците в Техеран, която завършила трагично. Унижението му бе пълно, когато през ноември американците вкараха в Белия дом Роналд Рейгън.
Но как иначе президентът Картър би могъл да обясни изпращането на командоси в иранската пустиня? Не можеше да разкаже невероятната история, в която бе замесена една месианска секта; за плана за подпалване на свещена война, която би заляла света; за тази картина от Апокалипсиса, датираща от Средновековието и станала реалност благодарение на стоманата и урана на съвременните ядрени бойни глави. Кой би повярвал, че акцията е организирана в отговор на искането на един американски разузнавателен агент, изпратено в Белия дом от директора на израелското разузнаване? И кой би приел, че истинската цел на тази фатална мисия се намира не в далечния Техеран, а на по-малко от двеста мили от „Пустиня едно“, в една секретна база дълбоко под пясъците на Дашт-е Лут, където все още е складиран уран, достатъчен за бойните глави на дузина ракети?