На 17 септември същата година иракският президент Саддам Хюсеин, обръщайки се към Баасисткото национално събрание в Багдад, официално обяви Алжирските споразумения между своята страна и Иран за невалидни. След пет дни между двете държави избухнаха сражения. Войната в Залива започна и мирът в света отново висеше на косъм.
Докато иранските войски се биеха за контрол над водния път Шат ел Араб, една малка лодка вдигна платна от Мина Сауд на саудитския бряг, малко по на юг от Кувейт. Прекалено заети с проблемите на контрола върху международния морски трафик в Залива по време на войната, саудитските и кувейтските патрулни катери не обърнаха внимание на миниатюрния съд, когато той се плъзна покрай супер танкерите и тежко натоварените търговски кораби, стараещи се да избегнат иранския бряг. Лек есенен вятър го изтласка на брега встрани от Хисар, под Бандар Дилан. Един млад мъж, облечен в бяла роба, слезе на брега и платноходката се завърна в морето. На едно възвишение край брега чакаше ланд роувър, както бе уговорено.
Дните, прекарани в пълзене под Голямата джамия, бяха най-ужасните в живота му. Преследваха ги все по-навътре и по-навътре в подземните тунели, докато накрая войниците от Националната гвардия ги извлякоха жалки и изтощени. Успяха да заловят всички, с изключение само на този, когото най-много търсеха. При строежа на тази част от джамията е бил предвиден и канал да докарва вода от хълмовете. Поддържали го през столетията, но преди няколко години с въвеждането на съвременните тръбни водопроводи, го изоставили. При неумолимото приближаване на войниците той бе навлязъл в тунела, търсейки изход за хората си. И докато пълзеше в тесния проход, чу трясъка от срутването на входа. Повече от ден бе влачил измършавялото си тяло в тъмните тесни извивки, давайки си сметка, че всеки момент таванът може да се срути и да го погребе жив. С огромни усилия на волята се бе борил със задушаващия ужас на клаустрофобията; не знаеше как бе успял да запази контрол над мускулите си и изтощения мозък. Няколко пъти бе припадал от умора и глад. Но всеки път, след като се бе връщал в съзнание, бе продължавал да пълзи, воден от съдба, на която не беше господар.
Накрая се бе измъкнал, мръсен и изтощен, в сухото корито на някакъв поток. Беше тъмно. Наблизо се разнасяше плискане на вода — явно потокът беше каптиран. Бавно, с болезнено усилие той се насочи към водата, за да пие и да се измие. След малко луната изгря и му позволи да се ориентира. На две мили имаше скривалище с храна, облекло, оръжие и пари — едно от многото, предвидени преди половин година в случай на крайна необходимост като тази. Тръгна бавно към него — сянка под почти пълната луна.
След три дни потегли през пясъците на Нафуд към брега на Залива. Вече без брада, обикновен жител на източната провинция Хаза, той измина пътя до Риад, където прекара няколко месеца и изпрати няколко писма до „бизнес партньори“ в Техеран. В края на септември се намираше в Мина Сауд, подготвяйки платноходката, която щеше да го отведе до Иран.
Сега, докато седеше в ланд роувъра на път за Бушер на първия етап от пътуването си покрай брега към Бандар Аббас, откъдето щеше да завие към Керман, той позволи на мислите си отново да се заемат с плановете, които бе градил след бягството си от Мека. Нов Аламут щеше да бъде построен, може би даже на мястото на първата крепост, високо в планините на север от Казвин. Имаше време за строеж, време за всичко, което трябваше да свърши. Мъже щяха да умрат — най-вече политически лидери и управници. Убийците щяха да бъдат навсякъде и този път щяха да останат невидими и непознати, докато не настъпеше моментът да ударят.
Вече бе съставил първите планове. За да започне с тях, трябваше да умрат двама души: президентът Ануар Садат, чиято готовност за преговори с израелците заплашваше да стабилизира положението в Средния изток, и новият папа, Йоан-Павел, чиято международна активност като миротворец можеше да скове за известно време същите тези сили, които Махди искаше да види на воля. Винаги е имало избрани мъже, както и заповеди, които да изпълнят; назрееше ли моментът, емисарите му щяха да известят присъствието си.
На запад зад него слънцето залязваше, скрито и невидимо зад гигантски саван от гъст черен дим, издигащ се към небето от разрушените, горящи петролни рафинерии на Абадан и Хорамшар. Войната беше още в началото си, но вече бе причинила невъзвратими загуби из района. Той се обърна и погледна към пожара, усмихнат и самоуверен.
Това бе знак от Бога, пратен му да го увери, че този път ще успее да изпълни и земята, и небето, и всичко, намиращо се между тях, с огън и кръв. И тогава царуването му нямаше да има край.