Рандал сграбчи халата си и тръгна към банята. Откъм кухнята отново долетя гласът на Фуджико: предупреждаваше го, че кафето ще изстине.
— След две минути идвам — извика той.
Когато шест минути по-късно влезе в кухнята, Фуджико вече седеше на масата и отпиваше от чашката си. Беше направила яйца по бенедиктински.
— Закъсняваш — захили му се тя. — Изядох ти яйцата, защото почваха да изстиват. По-добре си извади още от хладилника, ако искаш.
Тази седмица това беше вторият път, в който му беше изяла яйцата. Той реши, че не е гладен, седна и си наля чашка кафе. Кафето издаваше чудесен дъх на прясно изпечени зърна, току-що доставени от склада на посолството. Иранците, за разлика от турците и източните араби, бяха любители на чая, и в Техеран беше почти невъзможно да се намери хубаво кафе.
Ядоха и пиха кафето си в тишина, щастливи, че са заедно и че всяко утро срещат заедно слънцето. Връзката им бе минала през доста стадии. Питър се бе запознал с Фуджико в посолството, беше я харесал и няколко пъти я беше извеждал на разходка. Строго погледнато, личният състав на посолството беше забранена зона за оперативните разузнавачи. В Европа или в някои части на Азия действително нямаше проблеми, но Иран беше традиционно ислямско общество и достъпът му до местни жени на практика беше невъзможен. Онези, които му харесваха, бяха недостъпни, а пък тези, които го харесваха, не му се нравеха и той ги отбягваше.
Двамата с Фуджико бяха престанали да се срещат след като тя беше разбрала с какво точно се занимава. Но само след няколко седмици отново го беше потърсила и му се беше извинила. Нямала право да го съди заради професията му, но трябвало да изчака и да му даде шанс да й се разкрие такъв, какъвто е. От няколко години насам това беше първият опит някой да се опита да проникне зад служебното му лице и за Рандал отначало съвсем не беше лесно да свикне с това.
Отношенията му с жените никога не бяха прости или директни. След Виетнам той беше неспособен да дели себе с другите. Криеше чувствата си зад непрозрачна завеса. Тайният му живот като агент го беше отдалечил още повече от околните. И беше празен.
Но Фуджико бе успяла да проникне зад преградите му. Той не успя да се възпротиви на постепенните й деликатни подходи и накрая, въпреки официалното неодобрение, бяха решили да се съберат. Странният му живот, изпълнен с чудати изисквания, непрестанни смени на настроения, време и място, често ги държеше разделени цели дни, а понякога и седмици. Но тя остана. Никога не го разпитваше, макар че се мъчеше да го накара да говори и с това да приглуши болката, която носеше у дома след всяка своя акция.
Тя беше най-ведрата личност, която познаваше — жизнена и винаги вярна на себе си, с независимост, неделима от женствеността й. Но никога нямаше да направи кариера като дипломат: открит човек като нея със засмени очи и спонтанна реакция не би могъл да разчита на някакъв прогрес в дипломатическите кръгове. Заучените усмивки, фалшивите ръкостискания, бутафорната искреност — това бяха паспортите към успеха в този свят. А Рандал също така знаеше, че той самият е една още по-тъмна част от тази мрачна вселена на сделки и удари под кръста.
Рандал гледаше на себе си като на отпадъчен продукт на американската цивилизация. Роден през 1942 година в Чикаго, той бе загубил баща си две години по-късно при битката за Бълж. Капитан Рандал, един от седемдесетте американски военнопленници, разстреляни абсолютно хладнокръвно на бойното поле близо до Малмеди на 17 декември 1944 година, бе оставил на сина си униформа, няколко снимки, два-три медала и чувство на гордост, примесено с гняв, породен от безсмислието на съдбата. Питър бе показал изключителни качества в спорта и повечето академични дисциплини и бе стигнал до кандидат на политическите науки в Йейл. След като защити кандидатската си дисертация, той работи няколко години върху дипломната си работа за докторска степен на тема външната политика на САЩ в Персийския залив, но преди да я завърши, подаде молба за доброволец във Виетнам. Взе участие в най-лютите битки в Хю и Кхе Сан през 1968 година, уби и рани безброй виетконгци, самият той беше ранен два пъти, през 1969 прекара три месеца в болницата в Сайгон и в края на пролетта същата година се завърна в Щатите, преситен и от войната, и от армията, и от цялото им безсмислие.