Мекият глас на Фуджико го измъкна от унеса му.
— Ще излизаш ли днес? В девет трябва да съм в посолството, както обикновено, но съм си уредила да приключа към обяд, така че да мога да прочета един доклад за една среща утре. Ако си тук, може да отскоча да направя нещо за обяд. Бихме могли да прекараме следобеда тук, докато чета доклада, после можем да отидем на кино в „Атлантик“ да видим новия английски филм.
— Разбира се, няма да е лошо. Какво дават?
— Кървища, какво друго. Но посочи поне едно кино в Техеран, където да не дават такива ужасии.
— Дублиран ли е?
— Не, днес е вторник. Тази вечер дават оригиналната версия и всички техерански сноби ще докарат приятелките си да им се изфукат колко добре знаят английски. Или пък да се изложат.
— Добре — реши той изведнъж. — Не знам какво ще правя следобед, но по някое време все ще се върна. Може да успея и за обяд.
Посегна към каната с кафето и погледна Фуджико, мислейки си за промените, които бе донесла в живота му. През последните няколко месеца той бе започнал все повече и повече да се обърква от връзката им. Защото предчувстваше, че скоро ще бъде изправен пред съдбоносен избор; трябваше да избира между нея и Управлението, между стария си живот и възможността да започне на чисто. И с всеки изминал ден се убеждаваше, че ще избере Фуджико. Вече не беше подвластен на никакви илюзии; нощем го държаха буден тревожни спомени. С Фуджико вече можеше да се завърне в Щатите и постепенно загубените празни години щяха да се изличат от паметта му, и той отново щеше да открие бъдещето, което си мислеше, че е загубил завинаги.
Изведнъж телефонът иззвъня.
— Кой ли може да е? Нямам никакви уговорки за тая сутрин. Налей още кафе, веднага идвам.
Неочакваните позвънявания винаги означаваха неприятности. Това беше един от уроците, които беше усвоил още от зората на работата си в разузнаването. Телефонът всеки ден се проверяваше за подслушване и от квартирата на ЦРУ често му предаваха съобщения. Той влезе във всекидневната, вдигна слушалката и заговори на персийски.
— Вале, Манцел-е Рандал. Бефармаид.
— Питър, ти ли си? Как си? Ирадж на телефона.
— Ирадж? Здравей! Не очаквах да се обадиш толкова скоро.
Ирадж Ашрафи беше професор по персийска култура в техеранския университет; той беше преподавал фарси на Питър след пристигането му в Техеран и му беше помогнал повече от всеки друг да се потопи в живота на града. Ашрафи знаеше добре кой е Рандал и с какво се занимава, и от време на време му помагаше с информация или преводи на сложни документи. Професорът беше аполитичен, но в същото време горещ привърженик на либерализацията и разумното възприемане на хубавото от западната цивилизация. Наближаваше шейсетте; беше роден по времето на конституционалната революция и току-що беше навършил двайсет години, когато Реза Хан беше съборил последния владетел от катарската династия и се бе провъзгласил за Реза Шах. Произхождаше от стара аристократична фамилия, беше получил традиционното образование, възпитан в либерален консерватизъм, учтив, културен и много мъдър, това беше впечатлението на Рандал. Двамата с Рандал бяха станали добри приятели, най-вече поради искрения интерес на последния към персийския език и култура, интерес, в който Ашрафи имаше най-голям дял. Рандал често се бе улавял в мисълта да напусне ЦРУ, за да може да съчетае по-ранните си занимания с политически науки със знанието си на персийски език и общество, като чете лекции в Джорджтаунския или някой друг университет на тема области и региони. Той често се срещаше с Ашрафи и продължаваше да черпи от него.
— Слушай, Питър. Успях да дешифрирам документа ти. За мен съдържанието му е много сериозно. Страшно важно е да се видим и да поговорим. Не знам къде си го намерил, но трябва да ми кажеш. Можем ли да се видим тази сутрин?