— Не можеш ли да ми го кажеш по телефона сега, Ирадж? Какво пише в документа?
— Съжалявам, но не е за телефон. Можеш ли да дойдеш в кабинета ми към десет? Университетът официално е затворен в момента заради безредиците, но това се случва толкова често, че обикновено на персонала се позволява да ползва кабинетите си и библиотеката. Имам още няколко неща, които трябва да проверя, преди да дойдеш, но ако ми се обадиш в десет, ще съм готов с текста.
— Десет? Там съм. Ирадж, не си показал никому документа, нали? Както се уговорихме. Или си го споменал някому?
— Не, нали ми каза, че е поверително. Показах само няколко символа на един колега, но откъснати от контекста те не означават нищо особено. Сега ме извини, но съм зает, секретарката ми носи някаква работа. Ще се видим в десет.
Рандал остана прав и замислен за миг, след това затвори телефона. Повдигна рамене и се върна в кухнята. Фуджико я нямаше — беше отишла в спалнята да се облече. Той бързо си допи кафето и я последва.
На влизане в спалнята я зърна пред огледалото да си слага грима. Тя го видя отразен, застанал зад нея. Лицето му й беше толкова познато, като нещо, с което беше израсла: светлата коса отметната назад над челото, устните, които толкова рядко се усмихваха, твърдата брадичка, която ей сега щеше да избръсне. Единствено очите му оставаха загадка за нея, непроницаеми и тъжни. За Фуджико беше повече от грях мъж с такива очи да служи като агент. Тя никога не му говореше за работата му, защото според нея това не биваше да влияе на съвместния им живот. Но знаеше много добре, че един ден ще й се наложи. Грациозно се обърна и му се усмихна.
— Трябва да тръгвам — каза тя. — Инак ще закъснея. Ще се видим по обед. Не закъснявай.
Беше разбрала, че обаждането по телефона е било да го извикат нейде. Не беше необходимо да й го споменава.
Той й върна усмивката и я целуна по бузата. Тя изгледаше толкова крехка и уязвима. Рандал не можеше да сдържи нежността, която го изпълваше.
— Тръгвай тогава — каза той. — И се пази.
7.
Техеран
27 декември 1978 година
Дългите редици вярващи се изправиха, хората се обърнаха един към друг с традиционния поздрав „Мир вам“ и се разпръснаха; едни тръгнаха към домовете си, други останаха в джамията да слушат поученията на стария молла, който бе заел любимото си място в един опустял ъгъл вляво от михраба. Облеченият в черно мъж и другият — по-млад, които бяха стояли встрани, докато траеше утринната молитва, напуснаха заедно храма, без да разменят дума или да покажат, че се познават. Вече отвън си издърпаха обущата от рафта и поеха в мразовитото утро. Крачеха заедно в очакване тълпите да оредеят. Накрая мъжът в черно проговори, положил безръката си китка върху рамото на младия, който потръпна от ужас.
— Спомняш ли си, Хюсеин, когато бяхме заедно в Кюрдистан, как се врече да ми се покоряваш, дори и в смъртта си?
Младият мъж побледня. Студеният въздух го пронизваше до костите. Той кимна.
— От днес нататък ще започнеш да изпълняваш това обещание. Това няма да означава твоята смърт, освен ако не се окажеш глупав; задачата ти е прекалено важна, за да поемаш ненужни рискове. Но ти ще продължаваш да минаваш през различни изпитания, изпитания със смъртта под една или друга форма. Днес има неща, които трябва да свършиш. Неща, при които се пролива кръв. Кръв трябва да се лее, Хюсеин. Ще я пролееш ли за мен?
Нямаше какво да каже, нито можеше да възрази, нито да изрази съгласие. Думите бяха безсмислени. Кръвта и нейното проливане, смъртта и животът, всичко това лежеше в други ръце. Той беше ангел на смъртта, но това не означаваше нищо особено; той беше просто ръката, която сипе разрушение, а не тази, която го призовава. Хюсеин вдигна поглед към покрития с черно чукан, а в очите му изплува отрязаната ръка, невидима, неунищожима. Кимна и те продължиха напред.
Квартирата на Рандал се намираше в долния край на улица „Ках“, недалеч от комплекса, където се помещаваха Министерството на правосъдието, канцеларията на министър–председателя, Сената и палатите на Реза Пахлави. Университетът беше на един хвърлей място. Питър обичаше разходките в студените декемврийски утрини. Радваше го гледката на залесените улички в този район — един от малкото хубави в новия бетонен град. Мислите за Фуджико и магията, която откриваше в нея, му бяха все още на ума и той не искаше да бърза — обичаше да се наслаждава дори във въображението си на близостта й. Предстоящата му среща с професор Ашрафи обаче бързо го върна към суровата действителност.