Мислите му окончателно се разсеяха, когато излезе от Факр-ел Рази на пулсиращия булевард „Реза Шах“, наречен така на името на бащата на сегашния владетел. Пробивайки си ловко път сред растящия наплив на ранния утринен трафик, той прекоси улицата точно срещу вратите на университета и се обади на дежурния полицай. Зад него се носеха крясъците на децата, които играеха покрай замръзналия канал на джуба — обградения от дървета водопровод, пробягващ по дължината на най-големите ирански улици. През лятото двамата с Ашрафи обичаха да отсядат под сянката на един голям чинар, за да се вслушват в ромола на бягащата вода и да разговарят за поемите на Руми, Хафиз и Саади или за творбите на модерни писатели като Хедаят, Бузург Алеви или Чубак. Всичко това изглеждаше толкова чуждо на истинската цел на присъствието му тук, на нещата, които му предстоеше да извърши или на които да стане свидетел в защита на свободата и които все повече и повече започваха да му изглеждат като репресиите, ужасяващи началниците му. Но той добре съзнаваше, че поезията и изкуството са необходими, че без тях би рухнал, че това е заради Ашрафи, заради културата, която той представляваше и заради която водеше самотните си битки.
Доста грозното студентско градче, по-безлюдно отвсякога в зимната си вкочаненост, го потискаше, докато бързаше към кабинета на Ашрафи в главната сграда на Факултета по изкуствата. Издигнат през 1935 година, университетът често бе ставал сцена на политически безредици от началото на 60–те години, поради което и полицията, и САВАК държаха под непрестанно внимание дейността на студентите. След безредиците през 1962 година агенти на САВАК и полицията се бяха настанили в две къщи в околните улици „21 Адхар“ и „Анатол Франс“, за да са готови всеки момент да се намесят, ако възникнат подобни ситуации. Самият Рандал бе идвал доста пъти тук да осъществява контакти с ирански студенти, да посещава чуждестранни учащи и да докладва в местното седалище на ЦРУ получената информация за активността в студентското градче. Едно от задълженията, които го отвращаваха.
Още при влизането си в коридора, който водеше към кабинета на Ашрафи на третия етаж, Рандал отбеляза необичайното раздвижване, дори възбуда у хората. При нормални условия секретарките и духовните преподаватели си вършеха работата по обичайния персийски маниер: без бързане и търчане — утрешният ден нямаше къде да се дене. А днес университетът официално беше затворен. Но сега хората бързаха по коридорите, припряно влизаха и излизаха от стаите. Той мигновено усети, че е станало нещо лошо. В дъното на коридора почука на вратата на секретарката на Ашрафи и влезе. Стаята беше претъпкана с хора от администрацията и преподаватели. Секретарката на професора, способна сивокоса жена, наближаваща четиридесетте, Лейла Разек, седеше на стола си и хълцаше, притиснала кърпичка до устата си. Останалите жени в стаята също плачеха, макар и не толкова силно като Лейла. Един от по-младите преподаватели, Фарид Арасте, който Рандал бе виждал при посещенията си при Ашрафи, се обърна.
— Акайе Рандал! Хабар-ра шенидид?
— Новина ли? Каква новина?
— Не сте ли чули? Професор Ашрафи загина тази сутрин по пътя си към библиотеката, около девет часа. Бил е блъснат от камион на територията на университета, в една уличка точно пред зданието на библиотеката.
Дъхът на Рандал секна. Как беше възможно? Та той беше разговарял с него малко преди осем; беше невероятно, че приятелят му може да е мъртъв само час по-късно.
— Какво се е случило? — запита той. — Някой видял ли е?
— Никой от нас. Но хора от библиотеката, които са били отвън по това време, са казали на полицията, че един малък камион, „Волекс“, ускорил тъкмо когато господин професорът пресичал уличката. Водачът завил рязко, за да избегне някаква котка или нещо по пътя, и го блъснал. Но не спрял, а продължил, макар че всички се развикали колкото им глас държи. Докато дойде полицията, камионът вече бил изчезнал. Още не мога да повярвам! Разговарях с него тъкмо преди да излезе от сградата. Стори ми се много загрижен, разтревожен за нещо. Сигурно е излязъл, без да се огледа. Ужасно нещо!
Арасте беше много разстроен.
Няколко мисли се втурнаха почти едновременно през ума на Рандал. „Волекс“ беше производство на „Фолксваген“, много широко разпространена марка в Иран, която на практика не можеше да се проследи. Иранските шофьори действително правеха много резки завои, но само за да избегнат разсеяни или невнимателни пешеходци, обаче в никакъв случай заради котки, кучета и така нататък. Ашрафи не беше първа младост, но беше подвижен и внимателен и винаги се оглеждаше, преди да пресече оживените техерански улици; беше направо невероятно да се остави да го прегазят; още повече на територията на университета. Беше повече от ясно, че смъртта на Ашрафи не е обикновен нещастен случай, но той не можеше да се сети за никакъв мотив. Познаваше достатъчно добре политическия неутралитет на професора. Дали имаше нещо общо с посещението му при него? Едва ли. Кой, освен Ашрафи би могъл да знае, че Рандал ще го посети сутринта? Той се обърна към Лейла Разек и след като изрази съчувствията си по повод смъртта на професора, я запита дали е знаела за предстоящото му посещение.