— Да, мистър Рандал. Професор Ашрафи беше оставил съобщение на бюрото ми, преди да излезе: ако пристигнете преди да се е върнал, да ви въведа в кабинета му да почакате. Още не бях дошла на работа, когато е излязъл.
— Напускахте ли стаята по-късно сутринта, по какъвто и да е повод?
— Да, няколко пъти. Веднъж ходих до тоалетната, два пъти до копирната машина и един път до професор Моини да му занеса една папка.
Арасте изгледа Рандал с внезапно озадачено лице.
— Питър, какво общо има това със смъртта на Ирадж? Каква възможна връзка би могло да има това с посещението ви?
— Не знам. Никаква — отвърна благоразумно той, усещайки, че му личи, че лъже.
В този момент вратата се отвори и двама полицаи прекрачиха прага; единият носеше малък пакет. Поискаха да разговарят с професор Моини, декана на факултета за персийски науки. Пакетът съдържаше личните вещи на Ашрафи, събрани от дрехите му в полицейската морга.
С пристигането на полицията малката групичка в приемната започна да се разпръсва. Рандал видя, че Лейла Разек също се кани да си тръгва. Спря и я заговори с нисък глас.
— Ханъм Разек, професор Ашрафи държеше у себе си важни мои документи. Тъкмо идвах да си ги прибера. Знам, че моментът съвсем не е подходящ да моля за това, и ми е ужасно неприятно да го правя, но са много важни. Бихте ли ми позволили да хвърля едно око в кабинета му, в случай че са там?
Не за пръв се зачуди колко ли много знае за него тази жена или най-малкото колко се досеща за истинската природа на взаимоотношенията му с професора. Тя го изгледа странно, сякаш знаеше, сякаш също като него подозираше, че смъртта на Ашрафи не е била случайна.
— Да, разбира се — каза тя. — Той не ми каза, че държи такива документи, но ако са били поверителни, не би го и направил. Елате, вратата му не е заключена.
Двамата влязоха в малката отрупана с книги и списания стая, която професорът бе превърнал в свое убежище от политическия хаос на външния свят. Трите стени от пода до тавана бяха покрити с библиотечни рафтове, изпълнени с книги, повечето от тях на персийски и арабски, а на няколко места Ашрафи беше окачил образци на калиграфия, които беше събирал през годините. Ефирните изваяния на майстори като Мир Имад внасяха свой собствен живот в прашната, зле осветена стая.
Рандал се приближи до бюрото и систематично прехвърли съдържанието му; сърцето му се сви, докато го правеше. Обаче фотокопието, което беше изпратил на Ашрафи, липсваше. Нямаше го и по масите. С разрешението на Лейла Разек той отвори големия шкаф със секциите до прозореца и провери съдържанието му. Във втората секция откри папка със своето име. Вътре имаше различни писма и бележки, които беше изпращал на Ашрафи през изминалите години, всички съвсем безобидни. Накрая намери плика, в който беше изпратил фотокопието със съответното писмо. Празен.
Докато търсеше, секретарката излезе в приемната и заговори с професор Моини и полицая. След малко се върна с пакета с личните вещи на Ашрафи.
— Може би това, което търсите, се намира, сред нещата му, мистър Рандал — каза тя.
Той добре знаеше, че вероятността за това е нищожна, но въпреки всичко ги разгледа. Нямаше кой знае какво: портфейл с малко пари, няколко фотографии (включително и онази, където се бяха снимали преди три години по време на разходката им до гробницата на Хафиз в Шираз), паспортът му и други документи; бележки за лекциите му; часовник; две химикалки и перодръжка от тръстиково стебло, с която професорът практикуваше калиграфията всеки ден. Но никаква следа от загадъчния документ, намерен в Колхак. Все още имаше някаква вероятност да изскочи отнякъде, но Рандал вече бе загубил надежда.