Рандал се сбогува с Лейла и професор Моини, когото познаваше бегло, и тръгна към стълбището. Тук нямаше повече какво да научи. Може би полицията щеше да открие нещо, свързано с фолксвагена, макар че той лично много се съмняваше в това. Какво ли толкова съдбоносно бе открил старият му приятел в документа, причинил смъртта му? Защото Питър вече беше напълно сигурен, че това е било истинската причина за смъртта му. Той напусна университета през един заден изход, извеждащ на улица „Данеш“ където се намираше хотел „Елизабет“. Там можеше да поседне с чаша малцово уиски, да размисли и да се възстанови от шока, който му бе причинила смъртта на приятеля му.
Седнал в малкия хотелски бар, той се замисли върху събитията от сутринта. Налагаше му се да прерови архивите за информация относно колегите на Ашрафи. Дори и само един-единствен символ, дори и извън контекста, можеше все пак да означава нещо за колегата, на когото старият професор го бе показал. Следващата стъпка щеше да бъде да се намери още някой, който би бил в състояние да дешифрира документа; след като професорът бе успял да го направи, значи и някой друг би могъл. Сега, след като копието на Ашрафи беше откраднато, оставаше оригиналът в апартамента му; трябваше да извади поне още едно копие за по-голяма сигурност. Той допи и второто си уиски, излезе от бара и се огледа за телефон във фоайето. Искаше да се обади на Фуджико, че ще се върне рано, така че да не се тревожи за продукти за обед. Когато обаче се свърза с посолството, му съобщиха, че си била тръгнала към десет: имала да подготвя още материали за утрешната конференция и предпочитала да работи на спокойствие. Той прецени, че сигурно се е отправила направо към апартамента му, и реши да тръгне веднага, за да хапне, преди да се захване на работа пред централния компютър. Но преди всичко искаше да бъде с нея, да й разкаже за Ашрафи и да потърси утеха в присъствието й.
Докато крачеше обратно по „21 Адхар“ и Фравардин, беше непрекъснато нащрек за камионетката фолксваген — можеше да го преследват. Който и да беше устроил убийството на Ашрафи, не може да не знаеше, че професорът щеше да чака Рандал в университета в десет и беше напълно вероятно да му е прикачил опашка. Един или два пъти му се стори, че усеща нечии погледи, забити в гърба си, но при всяко обръщане не откриваше нищо подозрително. Стигна до входа на жилищния си блок, отключи външната врата и влезе. Апартаментът му беше на втория етаж.
Натисна звънеца и зачака Фуджико да отвори. Никой обаче не се появи и той реши, че тя първо е отскочила до своя апартамент. Извади ключа си и го завъртя в ключалката. Вътре лампите светеха: значи Фуджико беше тук, но сигурно беше някъде в дъното на жилището и не беше чула звънеца. Тя често слушаше класическа музика със слушалки. Той влезе във всекидневната. Беше празна. Апартаментът тънеше в неестествена тишина. Нещо не беше наред. Целият настръхна. Дясната му ръка безшумно се плъзна във вътрешния джоб на сакото за пистолета, с който никога не се разделяше. Тръгна към спалнята. Тишината сякаш го притисна с огромна преса и дъхът му спря.
Стягането в гърдите му достигна непоносим предел, докато отваряше вратата на спалнята, с вдигнат високо пистолет, притиснал гръб към стената. Беше тихо, само откъм улицата долиташе приглушеният шум на движението. Бледа светлина се процеждаше през все още спуснатите завеси. Той изключи осветлението в хола и надзърна в стаята. Беше празна, но личаха следи от нечие присъствие. Навсякъде бяха разхвърляни завивки, дрехи и книги. След малко очите му привикнаха с полумрака и той видя тъмни петна по пода, леглото и стените. Сърцето му замря. Стаята беше оплискана в кръв, съвсем прясна, още незасъхнала.
Тя лежеше под смачкана топка завивки върху леглото. Мигновено разбра какво й бяха направили и с огромно усилие потисна надигналата се към устата му вълна от стомаха. Светът пред очите му се замъгли. Беше разстреляна с автомат, куршумите я бяха разкъсали и подхвърляли, на мястото на стомаха й зееше кървава дупка, плътта й висеше на парцали. Единствено лицето й по някакво чудо бе останало недокоснато. Прекрасното й лице гледаше с агония и удивление към тавана. Той притвори очите й. Ръцете му трепереха от чувства, които не можеше точно да определи — болка, ужас и гняв, размесени до невъзможност. Блед и безмълвен, той я покри с кървавия чаршаф, и докато правеше това, видя една дума, изписана с кръв върху стената над леглото: фахиша — „курва“. Усети как стомахът му се сгърчва от мъка. Стаята се завъртя около него; той залитна и падна.
8.
Техеран