До този момент се бяха срещали два пъти, като и двете им срещи бяха взаимноизгодни. Рандал беше въведен във всекидневната — огромно, чудовищно претрупано помещение, което впрочем не се различаваше особено от стаите в повечето вили в северния район на Техеран. Не след дълго Хаджи Реза влезе усмихнат в стаята. Кожата му лъщеше, очите му стояха замръзнали зад усмивката. Дебелееше здраво — личната метаморфоза на повечето богати.
— Акайе Рандал, хали хушхал-ам. Бефармаид.
Той посочи с месестата си, отрупана с пръстени ръка един червен шезлонг. За един от пръстените му Рандал беше чувал, че струва над един милион долара. Това беше едно от измеренията на властта на Хаджи Реза. Там, където другите жители на Техеран не биха посмели да навлязат по здрач дори и с цяла дузина войници за охрана, той можеше да крачи невъоръжен, подвижна бижутерийна изложба, която би осигурила прехраната на цяла дузина семейства за двайсет години.
Американецът седна и захвана един от онези предварителни и нищо не значещи разговори, без които не можеше да се свърши никаква работа в тази страна. Донесоха чай и сладкиши. След малко Хаджи Реза сложи край на празните увертюри.
— Добре, дженаб Рандал, сега явно имате много грижи. Тази година беше малко ненормална, но затова пък печеливша. Сигурен съм, че нямате много време за празни приказки. С какво мога да ви помогна?
— С една много малка услуга, дженаб Хаджи. Искам да се видя с един мой стар приятел, Нурула Багирзаде. Мисля, че е отседнал в едно от вашите учреждения. Бихте ли могли да ми уредите среща с него? На спокойствие?
Хаджи Реза не остана изненадан от молбата му и се усмихна мило.
— Разбира се, бях забравил. Вие се занимавате с подобна на неговата работа, нали така? Няма да е трудно да се уреди. Аз самият отивам там днес следобед. Защо не ме придружите? Ще се радвам да дойдете с мен. Останете тук дотогава, чувствайте се като у дома си. Може би не сте обядвали? Ще кажа на готвача си да ви приготви нещо. Не, не, няма да е таароф, обещавам ви. Тръгваме в пет. Ще ме извините, но се налага да ви напусна дотогава, защото имам спешни ангажименти.
Хаджи Реза надигна едрото си тежко тяло от плетения стол, усмихна се, положи ръка на сърцето си и се поклони леко, преди да излезе от стаята. Рандал също се изправи; беше принуден да изчака остатъка от следобеда в стаята. Хаджи Реза нямаше да го пусне, след като негласно бе потвърдил присъствието на Багирзаде в игралния си дом. Десет минути по-късно му сервираха храната, но той дори не я докосна. На същия ден погребваха две от най-скъпите му същества, а той не можеше да присъства нито на едното, нито на другото погребение. Отмъщението за отнетия им живот беше по-наложително от сълзите му над гробовете им. Той мълчаливо зачака.
Гъмжащите тълпи се отваряха пред Хаджи Реза така, както сигурно навремето Червено море се е разтворило пред Мойсей. Той беше известен навсякъде и всяваше страх и трепет у всички. Зад него крачеше Рандал, с двама навъсени едри телохранители от двете си страни. Единият носеше браунинга му, който щяха да му върнат, след като се разделят. Колата на Хаджи Реза беше оставена на няколко квартала от мястото — тесните претъпкани улички, изпълнени с нечистотии и отпадъци, несретници и тежко забулени жени, можеха да бъдат преминати единствено пеша или надве колела. Но дори блестящите хонди, които обикновено гърмяха застрашително и не се спираха пред никакви препятствия, забавяха при вида на Хаджи Реза.
Спряха в един слабо осветен вход на задънена уличка, близо до район, изпълнен с работилнички. Хаджи Реза почука три пъти, после още веднъж, и вратата незабавно се отвори. Дори и Рандал не можа да се досети, че почукването, както и всички останали атрибути, са си чиста бутафория, че една скрита камера наблюдава всеки приближил се до вратата и че никой не бива допускан вътре, без да бъде проверен от един от хората на Хаджи Реза на горния етаж. Мрачен коридор извеждаше направо в подножието на една дървена стълба. С учудваща лекота Хаджи Реза поведе групата. Влязоха в една изпълнена с дим стая, обляна в бледосиня флуоресцентна светлина. Малки групички мъже, насядали около ниски маси, играеха табла или карти или хвърляха зарове, като от време на време тишината биваше нарушавана от радостно възклицание или вик на досада. На едно неопитно око биха се сторили бедни, но Рандал добре знаеше, че присъстващите са богати търговци, че залозите стигат до небесата и че домът получава крупен процент от залаганията.