— Надявам се, че сте открили това, което търсехте.
— Да.
— Добре. Чудесно. Няма да ви задържам. Искам да добавя само едно нещо: надявам се, че не ще забравите тази незначителна услуга от моя страна. Може би някой ден ще ми отвърнете със същото.
На Рандал веднага му стана ясно какво е намислил Хаджи Реза. Един ден, очевидно съвсем скоро, и на него щеше да му се наложи да напусне страната. За разлика от Багирзаде, той имаше необходимите пари и връзки да го направи без много главоболия, но при тия неща винаги можеше да изскочи нещо непредвидено. И ако това се случеше, една малка помощ от американския му приятел никога не би му била излишна. Рандал кимна.
Хаджи Реза се усмихна и произнесе:
— Джаафар ще ви придружи до железопътната гара. Там ще хванете такси, което ще ви отведе до мястото, желано от вас. Там ще ви върне и пистолета. Обаче е опасно, приятелю. Внимавайте.
Рандал заслиза по стъпалата, съпровождан от стража с каменното лице. След малко се озоваха в ледената нощ. Звездите в небето си намигаха, безразлични към безкрайната мизерия под тях.
9.
Техеран
28 декември 1978 година
Рандал взе такси до Навваб и оттам вече пое пеш. С голям труд успя да открие къщата, защото улиците бяха слабо осветени и с още по-лоша настилка. На два пъти малко остана да хлътне в огромни дупки, изкопани и забравени Бог знае откога. Четири пъти го спираха жени в чадри, отчаяни и треперещи създания, които му предлагаха да споделят леглото му срещу само пет тумана, цената на едно евтино ястие. Едната беше още момиче, най-много на тринадесет години. И всеки път, когато поклатеше глава и продължеше напред, в съзнанието му някой сякаш нашепваше: „фахиша“. Той дори не усещаше студа.
Публичният дом беше в голям, изненадващо пищен апартамент в четириетажен блок, издигнат преди десетина години. Беше слабо осветен и изпълнен с дискретни сенки, които скриваха повечето безвкусни декорации — страховити мелези от фалшив европейски барок и изродена персийска мода, съвсем различни от тези в къщата на Хаджи Реза в Шемиран. Рандал нямаше проблеми с влизането — американският му акцент звучеше като пропуск за пазачите на вратата, — но на въпроса за Хешмат го посрещнаха празни погледи. Мадам беше дебела жена от местността Бахтия, която от четиридесет години беше дейна участничка в бизнеса с подслаждането на сексуалния живот на богатите и влиятелни мъже в Техеран, първоначално по най-директния начин и чак после като сводница. Тя не искаше да каже нищо. Не, не познавала никакъв Хешмат, никога не била чувала за такъв човек, а дори и да била чувала, не бил в дома тази вечер. Рандал я разбра, че лъже, още на мига. Нетърпеливо я отблъсна настрана и мина покрай нея, насочвайки се към първата се изпречила пред взора му врата. Отвори я със замах и надзърна. Вътре един висок мъж и две момичета сякаш тренираха акробатика. Само дето мъжът беше в пълна военна униформа, а момичетата бяха само по обувки. Пазачът и мадам закрещяха и връхлетяха да го издърпат навън.
— Вън! Вън! Отивайте си! Махайте се оттук! — изпищя мадам. Подпухналото й безформено лице се тресеше от гняв. — Нямате право да притеснявате гостите ми! Нямате право!
Рандал не се интересуваше от „права“, най-малкото от правата на тази жена или тези на клиентите й. Той пъхна ръка във вътрешния си джоб и измъкна картата на агент от САВАК, която носеше за подобни случаи. Ефектът върху мадам и пазача беше мигновен.
— Той е във втората стая вдясно по коридора, господине — заекна дебелата жена, а ръцете й се вкопчиха трескаво в провисналите й спаружени гърди.
Рандал се приближи до вратата и почука.
— Хешмат! Аз съм, Рандал. Отвори ми.
Натисна дръжката и прекрачи прага на слабо осветената стая. Хешмат застана насреща му. Беше гол и стискаше с две ръце револвер, насочен към главата на Рандал. В ъгъла трепереше голо момче, с очи изпълнени със сълзи и срам; слабичко, с хубавички, момичешки черти, да имаше най-много единайсет или дванайсет години. Американецът усети как отвращението му към Хешмат нарасна до жестока омраза. Прииска му се да го убие на място, но съзнаваше много добре, че това е единственото нещо, което не трябва да прави. Кимна на момчето да си върви. Хлапето се претърколи неловко през леглото и го заобиколи отдалеко.
— Свали пистолета, Хешмат, не съм дошъл тук да те убивам — изрече Рандал и вдигна ръце, за да му покаже, че не представлява заплаха за него.