Беше към двайсет и пет годишен, със стройно тяло и тясно лице, гъста черна брада и пронизващи сиви очи. Притежаваше онова властно излъчване, за което социолозите твърдят, че не е вродено, а се създава от самия му носител; но някои хора и с външния си вид, и с държането си сякаш опровергават тази теория. Мохамед ибн Абд Аллах беше точно такъв човек. Когато говореше, всяка дума и жест попиваха дълбоко в съзнанието на слушателите му.
— Знаят ли за мен? Чули ли са, че съм тук? — попита той.
Войникът поклати глава.
— Не, знаят само за братовчед ти. От ареста му през миналата година шпионите им са нащрек. Но за теб, господарю, не знаят нищо. Сигурен съм в това.
Мрачна усмивка плъзна по устните на човека до Мохамед ибн Абд Аллах. Това беше неговият братовчед, Джухайман ибн Саиф ал-Отайби, мъж на тридесет и девет години, привидният водач на групата. Беше роден през 1940 година в отайбското селище Саджир в Касим, на северозапад от Риад, около десет години след поражението на ихвана, ръководен от Ибн Хумаид. Споменът за поражението още беше жив в региона и Джухайман израсна в бунтовническа атмосфера на омраза срещу двореца на саудитските крале. Щом навърши пълнолетие, постъпи в Националната гвардия, където израсна до ефрейтор във взвод, съставен от членове на племето отайби, дислоциран в една база в Касим. Скоро след това обаче отхвърли службата в армията като неотговаряща на каноните на исляма, и отиде в Медина да изучава религиозни науки. През 1976 година замина за Риад като водач на малка група фанатици и започна да пише фундаменталистки памфлети, атакуващи саудитското висше духовенство и кралската фамилия. Дейността му привлече вниманието на разузнавателната служба на принц Наиф и през лятото на 1978 година той и деветдесет и осем негови последователи бяха арестувани и затворени в Риад. И тъй като срещу тях не можеха да бъдат отправени никакви ясни обвинения, те бяха освободени след месец и половина, при условие че ще прекратят проповедническата дейност.
Това обаче, което никой извън групата не знаеше и не подозираше, беше, че Джухайман не беше техният истински водач, че той самият собствено лично преди няколко години беше положил клетва за вярност пред братовчед си Мохамед, в когото признаваше Махди, обещания месия на исляма, който щеше да провъзгласи появата си на земята в началото на петнадесетото столетие по ислямското летоброене. Времето на тази поява беше само след няколко месеца.
Мохамед ибн Абд Аллах кимна и се обърна към Джухайман.
— Стана точно това, от което се бояхме. Трябва незабавно да потеглиш за ал-Хаса, както е планирано. Това е дълго пътешествие, но там ще има много работа за теб, и докато дойде есента, трябва да си се върнал. Вземи Мусалим, Хамад и сина на Сюлейман. Останалите ще тръгнат с мен за Медина. Време е да направя хиджра, да изоставя дома си, точно както навремето бил принуден да постъпи Пророкът. Нека не губим време в сбогувания. Ще се срещнем отново, когато лятото отмине.
И Мохамед ибн Абд Аллах се изправи. Другите също се надигнаха, изчаквайки почтително, докато стигне до вратата и излезе от стаята. Този развой на нещата също беше предвиден и сега всички действаха бързо. Нямаше никакво време за губене. В никакъв случай не биваше да се допуска Мохамед ибн Абд Аллах да попадне във вражески ръце.
Вратата на къщата се отвори и групата се изниза един по един в тясната уличка сред пълен мрак и тишина. Босите им крака стъпваха безшумно на запад през усуканите улички. После Джухайман ибн и неговите трима другари се прегърнаха един по един с Мохамед инб Абд Аллах и изчезнаха към пътя, откъдето щеше да започне дългото им пътешествие към Залива. Другите тръгнаха на юг, за да заобиколят Голямата джамия и да поемат по северния път, който водеше за Медина. Също като Пророка, Мохамед ибн Абд Аллах щеше да намери убежище в Медина от тези, които го преследваха като див звяр. И също като него щеше скоро да се завърне триумфално.