Той знаеше, че американецът го ненавижда и презира за това, което е, и най-вече заради това, което прави. Рандал веднъж го беше придружил на разпит в Евин на едно момиче, изповядващо марксистка философия и обвинено в печатането на антиамерикански памфлети, двайсетгодишна студентка от университета „Пахлави“ в Шираз. И повече не стъпи там. Рандал беше добър агент. Тридесет и пет годишен. Някои твърдяха, че е най-добрият американски агент в Иран. Но той вършеше работата си, защото гледаше на нея като на дълг, а не защото я обичаше. И там беше разликата между двамата. Хешмат се радваше на всяка поставена му задача и си вършеше работата така, че да извлича максимално удоволствие. Рандал никога не убиваше, освен в случаите на крайна необходимост, но дори и тогава не го правеше хладнокръвно. Спокойно, разсъдливо, да, и често без гняв, но винаги с някаква непонятна тръпка и болезнено усещане. Дължеше го на човека, чийто живот се налагаше да отнеме. Прибягваше до пистолета само в краен случай и се отвращаваше от мъченията като начин за изтръгване на информация. Към тези, които като Хешмат изпитваха наслаждение да измъчват невинни хора, Рандал изпитваше само отвращение. Хешмат на свой ред презираше Рандал, като в същото време му се възхищаваше за професионализма и го ценеше, защото в един свят, изтъкан от измама и контра измама, не беше никак лошо да има до себе си човек, на когото да може да се облегне и когото, ако се наложеше, разбира се, да предаде.
— Питър — попита Хешмат, — да имаш да кажеш нещо, преди да започнем?
Рандал го изгледа, после поклати глава. Хешмат кимна и проговори тихо в радиотелефона в ръката си. Втори мерцедес, същият като първия, без номера, се плъзна от една странична уличка и спря до тях. Групата се раздели, шестима мъже се качиха във втората кола, а други четирима се събраха при Хешмат и Рандал в първата. Шофьорът запали двигателя и колата потегли в падащия мрак. Двата автомобила се насочиха на север, като след минута завиха на изток към трите главни артерии, свързващи богатите северни предградия на Техеран с бездънното разтревожено сърце на градския център. Придвижиха се бързо, използвайки странични улички, през благоустрояваните квартали Каусийе и Даудийе в Коруш-е Кабир и се включиха в пътя южно от Колхак. Там отново завиха на север, като караха цяла миля преди да обърнат надясно към Юкчал, малка уличка, водеща към провинцията, която урбанистичният бетон вече обгръщаше в обятията си. Подминаха немската църква от дясната си страна, а от лявата им остана германското училище — предните постове на една колониална политика, така и не успяла да процъфти. След запоя шосето вече вземаше името Амир Хекмат и колите отбиха встрани; гумите изскърцаха по чакъла и спряха.
Никой не проговори по време на краткото пътуване. Всеки от мъжете бе потопен в собствения си свят, погълнат изцяло от предстоящата операция. Първоначално американецът бе отказал да дойде. Беше му дошло до гуша от Хешмат и методите му, повръщаше му се от просмуканата в пот тишина, в която потъваше след като приключеше разпитите си. Но иранецът бе настоял, че присъствието на Рандал е необходимо за успеха на операцията.
Беше му позвънил рано сутринта в апартамента на улица „Ках“, възбуден, с необичайно напрегнато лице, а очите му блестяха от мисли, които Рандал би предпочел да не узнава. Рандал не го покани; той изобщо би предпочел да не му се мярка пред очите, но Хешмат влезе без покана и седна като у дома си.
— Питър — започна той с преднамерена фамилиарност, с явното намерение да обтегне нервите на американеца до крайност. Питър бе загубил навика си да се обръща към познатите си на малко име, откакто бе дошъл в Иран, а с хора като Хешмат по принцип предпочиташе да поддържа чисто служебни отношения. Хешмат беше съвсем наясно с нещата, но въпреки това продължи по същия начин: — Питър, мисля, че попаднах на следа към убийствата в „Айбекс“, а може би и на онези във военновъздушните сили преди две години. Всичко изплава в хода на разследванията върху опита за покушение върху Ашраф през септември.
Американецът кимна. Интересът му надви отвращението към Хешмат. Иранецът беше споменал за убийствата през май 1975 година на двама полковници от американските военновъздушни сили и на трима американски цивилни специалисти през август 1976 година, които бяха участвали в монтирането на секретната електронна система за разузнаване „Айбекс“ в Иран. Системата „Айбекс“ беше продадена на шаха за сума надхвърляща петстотин милиона долара от корпорацията Рокфелер, базирана в Анахайм, и на теория трябваше да охранява границата. Но при процеса на монтаж в системата бяха започнали да излизат наяве сериозни проблеми и не след дълго шахът бе започнал да се оплаква, че Пентагонът го е измамил. Ричард Хелмс, посланикът на САЩ в Иран, си беше измил ръцете, така че ЦРУ, замесено още от времето на първоначалния проект, трябваше да опере пешкира. Рандал още имаше неприятни спомени от поредицата събития, последвали убийствата през август 1976. Дори и сега, цяла година след онези събития, натискът от страна на Вашингтон да открият виновниците за убийствата не секваше.