Хешмат вдигна пак мегафона.
— Ако след една минута не излезете с вдигнати ръце, ще заповядам да открият огън. Вашата смърт ще е безсмислена. Предайте се.
Мракът отново погълна ехото. Измина половин минута, без да се случи нищо. Хешмат доближи до устните си портативния радиотелефон и издаде заповед до подчинените си всеки миг да бъдат готови да открият огън. Четиридесет секунди. Градината и къщата представляваха същинско мъртвило. Петдесет секунди. Някъде в далечината залая куче. Петдесет секунди. Хешмат отново вдигна радиотелефона до устата си да даде заповед. И в този миг откъм покрива на къщата се разнесе изстрел. Мъжът до Хешмат залитна към стената зад тях с раздробен череп. Тялото му рухна на земята, потръпна още веднъж и замря. Хешмат мигновено се хвърли по очи на улицата, останалите от групата го последваха. Хешмат панически обърса кръвта от главата си — добре, че не беше неговата.
Отново се възцари тишина. Кучето в далечината спря да лае. Радиотелефонът на Хешмат забръмча от разтревожените шепоти на командирите на отделенията му. Той заговори с бърз глас, съвсем тихо:
— На покрива има снайперист. Можете ли да го забележите? От нашата страна не се вижда.
Последва пауза, след която се обади един от командирите.
— Да, виждам го.
— Свали го тогава.
Радиото замлъкна. Само след секунди се разнесе втори изстрел.
— Фируз, какво стана? Виждаш ли го още? — настойчиво заговори Хешмат.
Никой не му отговори.
Радиото изпука, после се обади друг глас.
— Тук е Ахмад. Той уби Фируз. Право в челото. Не мога да го видя. Той е…
Нов изстрел раздра тишината.
— Ахмад, чуваш ли ме? — изкрещя Хешмат.
— Няма нищо. Този път не стреля в нашата посока.
— Уби Хушанг — намеси се друг глас.
Хешмат се поколеба, озовал се в ситуация, в която не беше изпадал до този момент. Внезапно някой застана до него и изтръгна радиото от ръката му. Беше Рандал.
— Назад, всички назад! — изкрещя Рандал. — Той ви вижда всичките. Копелето има инфрачервен прицел. Всички да залегнат зад някакво прикритие. — Той се обърна към Хешмат и тикна радиото в разтрепераната му ръка. — Хайде, размърдай се.
Двамата затичаха приведени към прикритието на една кола, паркирана на десетина метра от тях.
— Какво правиш, по дяволите? — изрева Рандал, щом залегнаха зад автомобила. — Нали хората ти са професионалисти! Тоя тип опука трима от тях като на шега.
— Това никога не се беше случвало.
— Както виждаш, сега се случи. Къде ти е фенерчето?
— У Мехди е.
— Къде е той, по дяволите?
Хешмат извика в мрака. Мъжът с фенерчето се оказа наблизо, зад една съседна кола. Рандал го повика и той притича до тях.
— А сега ми дай пушката си — обърна се той към Хешмат. — Мехди, ти ще светнеш с фенера към покрива, когато ти кажа. Прокарай лъча по целия покрив, а видиш ли го, задръж го върху него.
Рандал се приведе зад багажника на колата, насочил пушката към покрива. Не му беше за пръв път да се озовава нощем под снайперистки огън. Беше прекарал цялата зима на 1968 година с двайсет и шестима морски пехотинци в Кхе Сан. Много нощи бе изкарал върху чувалите с пясък, следейки сигналните ракети в опити да открие позициите на северновиетнамската армия — онези стреляха с червени трасиращи куршуми. В интервалите между престрелките вражески снайперисти стреляха ли, стреляха в затихналата обсадена база. Нежелани призраци от онази зима преди единадесет години започнаха да се размърдват в душата му и той почти зачака някоя сигнална ракета да разкъса мрака. Стисна здраво пушката, вдигна я и викна:
— Давай!
Яркобял сноп светлина избликна само на няколко метра от него, секунда се повъртя несигурно в небето, след това откри покрива и го обходи бързо. Нямаше никого. Изведнъж от един прозорец на първия етаж проехтя нов изстрел, стъклото и отражателят се пръснаха на десетки късчета и фенерчето изскочи от ръката на мъжа и издрънча на паважа.
— Господи — изкрещя Рандал. — Тоя тип явно си знае работата. Накарай хората си да притичат до стената, където не може да ги достигне. И после нахлувайте, само че бързо, преди и останалите да се разгърмят.
Хешмат се поколеба за миг, с явно нежелание да изпълнява заповеди на американеца. Добре знаеше обаче, че няма избор. Рандал бе воювал и имаше инстинкти как да оцелява под противниковия огън. Иранецът даде заповед. Хората му затичаха към стените на къщата от четирите й страни. Всеки миг очакваха нов изстрел и поредната жертва, но в тишината се разнасяше единствено задъханото им дишане и ударите на сърцата в ушите им. Последва втора заповед и над стената полетяха гранати. Четири глухи експлозии разтърсиха приземния етаж на къщата. Мъжете мигновено започнаха да прехвърлят стената под прикритието на димната завеса и откриха автоматичен огън към горния етаж. Задрънчаха счупени стъкла. Двама души останаха да прикриват с непрекъснат огън останалите, които нахлуха в къщата.