Хешмат нашари входната врата на решето, изрита останките й и засипа с огън коридора след нея. Изчакаха да се покаже групата от задната врата, после се събраха под стълбите. Приземният етаж беше чист. Всички терористи явно бяха на горния и ги чакаха, решени да ги унищожат със залпов огън. Хешмат даде заповед да нахлузят маските, после запокити на горната площадка цилиндър със сълзлив газ. Изчакаха няколко минути газът да проникне навсякъде, но горе всичко беше безмълвно. Който и да се намираше там, явно бе решил да стои докрай.
Един мъж от групата откри огън към горната площадка, после се втурна по стъпалата, без да спира стрелбата. Останалите тръгнаха подир него. Всички бяха с опънати до скъсване нерви. Рандал си спомни безмълвието на Кхе Сан, безвремието, разкъсвано единствено от воя на смъртта. Пред тях, след последните стъпала, сивееха три врати. Ако онези останеха зад тях, те трябваше да нахлуят вътре. В единия край на тясната площадка още десет стъпала извеждаха на плоския покрив. Терористите сигурно вече бяха горе. Хешмат се свърза с мъжете отвън до стената.
— Рашид, Махмуд! Виждате ли някого на покрива?
И двамата отговориха отрицателно.
Хешмат стъпи на площадката и се обърна към мъжете.
— Всичко е ясно. Влизаме. Ахмад, Али, вие двамата поемате стаята вляво, Реза и Джаафар — дясната. Рандал, идваш с мен и Садък в средната. Проверете боеприпасите си.
Мъжете се стълпиха на стълбите под площадката, с пръсти върху спусъците, готови всеки миг да открият огън. По даден от Хешмат знак всички едновременно заляха с олово вратите и стените и после се втурнаха напред.
Рандал и Хешмат се врязаха в средната врата с насочени напред оръжия. Гледката, разкрила се пред очите им, ги вкамени: подпрени на стената в дъното на стаята лежаха телата на седем мъже, седем сгърчени кървави кукли с прерязани гърла, зяпнали като ухилени усти, с изцъклени безжизнени очи. Кръвта още не бе спряла да тече от раните им. Дълъг нож с окървавено острие се търкаляше до краката на един от мъртъвците, а до него — пушка с оптически мерник: този явно беше снайперистът. След неуспешния си опит да отблъсне атаката той сигурно се беше върнал при останалите с вестта, че е измъкването е невъзможно. Не се виждаха никакви други оръжия, освен ножа и пушката. Тези хора бяха предпочели смъртта пред позора на плена и се бяха подредили покрай стената, а снайперистът бе прерязал гърлата им един по един, след което и той бе заел мястото си до тях.
Колкото и да беше привикнал към сцените на насилие, Рандал се извърна, потресен от видяното, от неговата безсмисленост. Не кръвта или зейналите прерязани гърла на мъжете, го бяха потресли, беше виждал далеч по-кървави и безсмислени зрелища през годините си в тази организация, която ежедневно си имаше работа с насилие и безмилостна смърт. Това, което наистина го изкара от равновесие и което знаеше със сигурност, че никога повече не ще успее да изтръгне от паметта си до самия край на живота си, бяха лицата. Седем лица, всички с широко отворени очи, замръзнали в смъртта, в една и съща смърт, всички застинали с едно и също изражение на фанатична решимост, почти екзалтация, с погледи, които сякаш се присмиваха на сполетялата ги смърт.
Рандал се извърна тъкмо когато в стаята влязоха Ахмад и Али. Двамата бяха проверили лявата стая, без да открият нищо. Ужасени от гледката, те също спряха. От всички присъстващи единствено Хешмат бе запазил доброто си настроение. В този момент в стаята надзърна Реза, един от двамата мъже, щурмували дясната стая, и също спря като вкопан. Хешмат въпросително се обърна към него.
— Елате в другата стая — викна ги Реза.
Хешмат тръгна след него, сподирен от останалите. Гледката в съседното помещение нямаше нищо общо с ужаса в средната стая, но въпреки всичко я допълваше по свой мрачен и жесток начин. Стаята представляваше истински арсенал. Пушки, автомати, пистолети, кутии с муниции, експлозиви, сандъци с гранати — оръжие, достатъчно за петдесет или сто души, беше подредено покрай три от стените. Значи мъртъвците в съседната стая бяха имали оръжие. Рандал усети как му се завива свят. Защо не се бяха сражавали до края, защо не бяха продали скъпо живота си? Каква бе причината да приемат смъртта от ножа, вместо да загинат с оръжие в ръка в опит да причинят поне малко загуба на гиганта, с който воюваха? Или просто бяха решили да избегнат раните и позорния плен?