Това, което видя, го изненада. Пред него не стоеше вече слабо и покорно момиченце, което можеше да бъде сплашено, а жена. Истинска жена, със същото непреклонно излъчване като Мери. Трябваше да промени стратегията си към нея и то бързо. Ако реши да се ожени, той щеше да загуби Чаринга завинаги.
— На колко години си точно? — попита най-накрая.
Матилда го погледна право в очите.
— Днес ставам на четиринайсет.
Марвин я изгледа от глава до пети.
— Почти жена — измърмори одобрително.
— Отдавна вече не съм дете — отговори, като се приближи към масата и в гласа й се усети горчивина. — Трябва да нахраня пилетата и кучетата. Ако си свършил, да прибера масата.
Понечи да вдигне чинията и той я сграбчи за ръката.
— Хайде да пийнем и да отпразнуваме рождения ти ден. Време е да се опознаем по-добре. Особено сега, когато майка ти вече и няма.
Матилда издърпа ръката си и забърза към вратата.
— Имам работа.
Вратата с мрежата се затръшна след нея и той чу леките й стъпки по верандата и стъпалата. Потънал в мисли, протегна ръка към шишето с уиски.
Сърцето на Матилда биеше до пръсване, докато прекосяваше двора с кофата в ръка. Имаше някаква промяна в баща й, която я плашеше много повече, отколкото избухливият му характер, но не можеше да определи каква точно. Нещо в очите и в поведението му. Не проумяваше новата заплаха, но бе сигурна, че е далеч по-опасна от всичко, което би могъл да й причини с юмруците си.
Стигна до кучешките колибки, забави се с райбера на вратата и този път по изключение не погали кученцата, преди да ги нахрани. Лаят и врявата в кучешките колиби огласиха потискащата тишина около Чаринга, но не достигнаха до обзетото й от тревога съзнание.
Движеше се машинално, докато изсипваше храната в коритата и почистваше паничките. Слънцето залезе зад планината и на небето остана само ярко оранжево сияние. Тук нощите настъпваха бързо и обикновено Матилда ги посрещаше с радост заради спокойствието, което донасяха. Но тази вечер се страхуваше от нощта. Усещането, че всичко се е променило безвъзвратно не я напускаше — не бе за добро.
Докато даваше храна на пилетата, те писукаха и се опитваха да излязат през мрежата. Кучетата динго само това и чакаха. Напоследък бяха загубили доста от по-тлъстите кокошки. Друга напаст бяха змиите, но тя бе безсилна срещу тях.
С неохота тръгна към къщи, като стискаше здраво кофата и се опитваше да преодолее неприятното предчувствие и да успокои силното биене на сърцето си. Баща й я наблюдаваше от верандата. Цигарата му мъждукаше в тъмното.
— Какво правиш още навън? Време е да се прибираш. — Заваленият му говор издаваше, че е пиян.
— Дано си изпил достатъчно, че да изпаднеш в несвяст — тихо промълви тя. Стъпките й се забавиха. Тръпки я побиха от това, което току-що изрече, като че ли чу майка си да говори.
Марвин се бе изтегнал в люлеещия се стол с опънати крака, бутилката с уиски лежеше на гърдите му. Когато Матилда приближи входа, той препречи пътя й с крака.
— Ела да пийнеш с мен.
Пулсът й се ускори, едва изрече:
— Благодаря, татко, не искам.
— Това не беше покана — изръмжа той. — Този път ще правиш, каквото аз кажа. — Ботушът му изтропа силно по пода и той я сграбчи през кръста.
Матилда загуби равновесие и падна в скута му. Опита се да се отскубне, като се гърчеше, извиваше и риташе с крака, но хватката му не отслабваше.
— Стой мирно! — изкрещя. — Ще разсипеш проклетото питие.
Матилда спря да се бори и се отпусна. Реши да изчака удобен момент и след като успее да се отскубне, да се опита да избегне юмруците му.
— Така е по-добре. А сега пий!
Матилда стискаше устни, за да не погълне горчивата миризлива течност, която той насила изливаше в устата й. Не можеше да диша, но не посмя да я изплюе. Накрая успя да избута бутилката настрана.
— Моля те, татко, не искам. Не ми харесва.
Той я погледна с престорено учудване.
— Но това е рожденият ти ден. Трябва да получиш подарък — хихикаше доволно в ухото й, а небръснатите му страни жулеха бузата й.