Когато Марвин се приближи, Матилда скочи от леглото, но той препречваше пътя й към вратата, а прозорецът бе плътно творен заради комарите. Нямаше къде да избяга, нито кой да помогне. Когато я сграбчи, тя започна да пищи.
Писъците отекваха под стария ламаринен покрив и заглъхнаха в безкрайната тишина на тази вълшебна земя.
Тъмни облаци изпълваха пространството около Матилда. Намираше се в някакъв пашкул, който се носеше свободно. Нямаше нито болка, нито ужас, само безкрайна тъмнина, която я привличаше и ласкаво я обгръщаше.
Въпреки това долавяше звуци, идещи сякаш от друг свят. Петлите кукуригаха, тъмнината изсветля до синкавосива дрезгавина, а първите слънчеви лъчи я разсъниха напълно. Матилда искаше облаците да се върнат, не желаеше да напуска защитената утроба и да се връща обратно в студената действителност.
Слънчевата светлина проникна през облака и огря лицето й. Тя се съвзе, но продължи да лежи неподвижно със затворени очи, като се чудеше, откъде идва тази силна болка, после изведнъж си спомни и мигновено отвори очи.
Нямаше го — но следите по матрака свидетелстваха за деянието му. Наподобяваха гигантска дяволска роза. Червените цветчета бяха разпръснати навсякъде по чаршафа и нощницата й.
Свита на кълбо, Матилда лежеше на пода. Не си спомняше как се е озовала долу, но предполагаше, че е пропълзяла, след като той си е отишъл. Като прогони спомените от кошмарната нощ, тя внимателно придърпа тялото си към стената.
Краката й трепереха и всяка частица я болеше. По нея също имаше кръв — тъмна и засъхнала; миризмата й се смесваше с нечия друга и когато Матилда погледна голото си тяло, разбра откъде идваше тя. Това бе неговата миризма — на мръсното тежко тяло и на грубите настойчиви ръце, на вонящия на уиски дъх.
Острият крясък на папагал я стресна, но заедно с това закали решителността й. Нямаше да допусне това да се повтори.
Като овладя треперенето, тя се преоблече в чисто бельо и с мъка започна да събира малкото си вещи. Измъкна медальона от скривалището под дъските на пода, свали шала на майка си от закачалката. Взе двете си рокли, полата и блузата и кърпеното бельо. Последното нещо, което взе, бе молитвеникът на дядо й и баба й, донесен Ирландия. Завърза всичко в шала, като остави само кожените си панталони, ботушите и ризата, за да ги облече, след като се измие.
Промъкна се покрай счупения стол, за миг се поколеба, за да се увери, че Марвин още спи, после продължи, като стъпваше внимателно по кухненския под.
Всеки звук и всяко проскърцване в къщата й се струваха стократно по-силни. Шумът можеше да достигне до хъркащия в съседната стая и да го събуди.
Отново спря — пулсът й бе ускорен, кръвта шумеше в ушите й. Когато успя да стигне до вратата, Марвин продължаваше да хърка. Затаи дъх. Ръцете й лепнеха от пот, докато откачваше меха с вода от куката на стената. Беше тежък и, слава богу, пълен. А сега — към входната врата.
Пантите изскърцаха остро — Марвин спря да хърка, простена и изломоти нещо.
Матилда застина. Секундите й се сториха часове.
Марвин продължаваше да мърмори, но после отново захърка. Матилда си пое дъх. Предпазливо бутна вратата с мрежата и изтича по стълбите. Огледа се наоколо и видя, че нито Габриел и племето му са се върнали, нито пък помощник-овчарите. Беше абсолютно сама и не знаеше още колко време ще мине, преди Марвин да се събуди.
Босите й крака вдигаха облаци прах, докато тичаше към потока. Двата бряга, заслонени от плачещите върби, се спускаха стръмно надолу. Тя се плъзна към плитката застояла вода, където не можеше да бъде видяна от къщата.
Водата бе студена, слънцето не бе достатъчно силно, за да я стопли, но това не попречи на Матилда да изтрие от кожата си следите от неговата мръсотия, въпреки натрапчивата му миризма, която щеше да я преследва винаги. Цялата трепереше, докато се миеше. Външно вече бе чиста, но нямаше вода, която можеше да измие петната в душата й.
Избърса се с ризата и набързо се облече. Не се осмели да мине през двора към стаята със седлата и хамутите, защото кучетата щяха да се разлаят и да събудят Марвин. Трябваше да преодолее болката и да язди без седло. Грабна вързопа с дрехите и ботушите и като газеше през потока, се отправи към ливадата зад къщата.
Погледна през рамо. Зад затворените прозорци нищо не помръдваше, единствено хъркането нарушаваше сънливата тишина на утрото.
Задъхваше се, докато се катереше по оградата, за да се прехвърли през нея. Повечето от конете бяха полудиви и с някои от тях би избягала по-бързо, но тя предпочете старата кобила. Кобилата живееше във фермата откакто се помнеше и щеше да се върне обратно, след като я пусне на свобода.