Като накуцваше, се върна в кухнята, видя бутилката на масата, с едно движение я събори и тя се разби със силен трясък на пода.
— Никога вече — мърмореше той, — никога, никога отново.
Забърза към входната врата, като влачеше сакатия си крак, и тъкмо да излезе на верандата, когато нещо привлече погледа му. Не нещо, което бе там, точно обратното — нещо, което не бе на мястото си.
Марвин се спря и погледна към голата кука и липсващия мях с вода и постепенно започна да проумява. Гардеробът бе празен. Ботушите на Матилда не бяха под леглото, шалът на Мери не висеше на закачалката.
Сълзите му спряха да текат и страхът замени угризенията и самосъжалението. „Къде, по дяволите, бе отишла? И от кога я нямаше?“
Все още бе много рано. Слънцето светеше силно в очите му и му причиняваше главоболие. Нахлупи ниско шапката си и се запъти към плевните и стопанските постройки. Тя трябваше да е там — някъде наоколо. Дори Матилда не бе толкова глупава, че да избяга, не и когато най-близките съседи живееха на почти сто й петдесет километра от тук.
Сети се за помощник-овчарите, които си бяха тръгнали преди няколко дена. Матилда можеше да ги срещне по пътя, но те щяха да си затварят устата, ако държаха да работят отново при него. Притесни го единствено мисълта, че би могла да отиде в Уилга, при онзи клюкар Финли и жена му. Щеше да има големи неприятности, но какво щеше да стане, ако е тръгнала към Караджонг, при Етън?
При тази мисъл пулсът му се ускори и той се забърза. Трябваше да я намери колкото се може по-скоро.
Малко по-късно крачеше към ливадата, нарамил седлото, юздите и мех с прясна вода. Беше ядосан и изплашен. Ако Матилда успееше да се добере до Уилга или Караджонг, то за него нямаше да има живот в Чаринга. Изкусните приказки и лъжи този път нямаше да помогнат.
Прекоси двора и застина на място. Конете ги нямаше, крайната порта бе широко отворена. Далечните пасища се простираха пусти, докъдето поглед стига. Побеснял от гняв, захвърли седлото на земята. Не разполагаше с камионетка като Етън Скуайърс, а сега, когато нямаше и кон, никога нямаше да настигне малката измамна кучка.
Запали цигара, нарами седлото и като беснееше и проклинаше, си проправи път през високата трева. Вината бе нейна — пи уиски, седя в скута му — никой не я е карал да го прави насила. Щом бе достатъчна голяма, за да пие, то бе достатъчно голяма, за да прави и други неща. Не трябваше да се държи като майка си и да се отнася с него като с нищожество, щом не е готова да си понесе наказанието.
„Освен това — помисли си той, когато стигна до последната порта, — тя навярно дори не беше негова дъщеря. Очевидно бе, че имаше нещо между Мери и Етън — и ако слуховете бяха верни — нещата бяха започнали, далеч преди той да се ожени за нея. Това обясняваше защо Патрик дойде при него с щедрото си предложение и защо Етън и Мери се бяха съюзили срещу него.“
След като убеди себе си, че не е извършил нищо нередно, той килна шапката си и се загледа мрачно в далечината. Трябваше да открие Матилда. Трябваше да й попречи да се разприказва за случилото се. Те нямаше да разберат. А и това не бе тяхна работа, по дяволите.
Забеляза нещо в далечината, което го изтръгна от угрижените му мисли. То се движеше, но бе прекалено далече, за да определи точно какво е. Заслони с ръка очите си и се загледа в малката точица, която едва се различаваше в потрепващата мараня. Дивият кон наостри уши, когато чу подсвирването на Марвин, гривата му потрепна неспокойно и той се затича в лек галоп.
Марвин стоеше и чакаше приближаването му. Конят бе млад и очевидно се бе отделил от стадото. Сигурно се бе уплашил и бе тръгнал към единственото място, което познаваше.
Марвин трудно сдържаше нетърпението си, докато конят обикаляше плахо около него. От опит знаеше, че и най-малкият шум или прибързано движение ще го прогонят, затова започна да му говори и да го успокоява, преди да го възседне. Веднъж яхнал коня, той проследи дирята, оставена от другите коне и пое след тях. Следите ясно личаха в изровената земя, но след един час езда той забеляза отделна следа, която водеше право напред.
Дирята продължаваше на юг — към Уилга.
Матилда бе пришпорила Лейди и първите няколко мили изминаха много бързо. Но постепенно кобилата се измори и започна да се движи в лек тръс. Нито един кон, камо ли стара кобила като Лейди, не можеше да галопира в такава жега. По-разумно беше да намали темпото, отколкото да рискува да я осакати или умори.