Наближаваше обед, слънцето напичаше безмилостно. Въздухът трептеше над прегорялата земя. Сухата трева шумолеше под копитата на коня. Огромната пустош ги обгръщаше, звукът на тишината се връщаше обратно като шептящо ехо. Ако Матилда не бе решена на всяка цена да избяга, тя не би изпитвала страх, защото тази сурова красива земя беше част от нея.
Величието й възбуждаше сетивата й, грубите цветове докоснаха кътчета от душата й, които жадуваха да я прегърнат — и тя на свой ред да бъде приласкана от нея. Върху тази древна земя вирееха крехки красиви растения с пастелни цветове, дървета с пепеливи дънери, ароматни борове и акации, чуваха се радостни трели на полските чучулиги.
Матилда се размърда неспокойно върху гърба на кобилата. Притеснението й нарастваше с отдалечаването й от Чаринга, но не можеше да мисли за почивка. Избърса потта от лицето си и намести периферията на старата си филцова шапка. Водата в меха бе топла и имаше възсолен вкус, но независимо от жаждата, която я мъчеше, Матилда знаеше, че трябва да я пести. Най-близкият източник на вода се намираше на десетки километри.
След дълго и внимателно проучване на хоризонта зад гърба си, не откри ни най-малка следа от Марвин. Матилда се намести удобно върху гърба на кобилата и се съсредоточи върху гледката пред себе си. Ритмичното чаткане на копитата я унесе в безгрижен сън.
Змията лежеше свита на кълбо в тясна пукнатина на спечената земя, скрита от слънцето под нисък храст. Трепетът от конските копита я бе събудил и сега тя бе нащрек. Червено-кафявото й тяло се плъзгаше по прашната земя, острото й езиче се бе показало, докато наблюдаваше неотклонно коня и момичето.
Унесена в прегръдките на съня, Матилда се бе наклонила към шията на кобилата. Пръстите й охлабиха хватката си от гривата й и тя се отпусна върху Лейди.
Копитото рязко удари каменистата земя. От храста изскочи змията — съскаща, с оголени челюсти и жълти очи, втренчени в жертвата. Атаката бе мощна и бърза.
Кобилата се изправи на задните си крака в момента, когато змията избълва отровата си. Копитата раздраха въздуха. Тя зацвили от ужас, с широко отворени ноздри и очи, а задните й крака затанцуваха върху глинестата земя.
Матилда се вкопчи в мятащата се грива и впи инстинктивно стъпала в изплъзващото се тяло на коня.
Летящите копита се стовариха обратно на земята. Гривата се изплъзна изпод пръстите й и тя увисна отстрани на потната напрегната шия. Лейди отново се изправи на задните си крака, за да поднови борбата, и това сложи край на отчаяните опити на Матилда да се задържи върху й. Тя падна върху червената земя.
Лейди се изправи за сетен път на задните си крака, с ужасени очи и оголени зъби, и заудря въздуха с копита. Матилда се мъчеше да си поеме дъх, докато се търкаляше настрани, за да избегне яростните смъртоносни копита.
Като изпръхтя и отметна рязко глава, Лейди се обърна и пропусна в посоката, от която бе дошла. Вдигнаха се облаци прах, земята потрепери от тропота на копитата и Матилда остана далече назад.
— Върни се! — извика с пълно гърло. — Лейди, върни се!
Единственият отговор бяха облаците прах, които бележеха пътя на коня — малко по-късно и те изчезнаха.
Матилда предпазливо опипа краката и ръцете си. Изглежда нямаше нищо счупено, но през дрипавите останки на ризата й прозираха болезнени ожулвания. Затвори очи, за да се съвземе от шока, предизвикан от падането, но при мисълта, че змията е наблизо, се окопити.
Бавно се вдигна на крака, взе меха и вързопчето и за момент остана неподвижна насред тишината. Змията не се виждаше никъде, но това не означаваше, че не дебне наоколо.
— Стегни се! — тихо промълви на себе си. — След целия този шум, тя сигурно е по-изплашена и от Лейди и вече се е скрила някъде.
Матилда нахлупи шапката си, нарами багажа и прецени обстановката. Сиво-сините елипсовидни очертания на планината, наречена от аборигените Тжаринга, вече не бяха толкова далече. Обрасла с евкалипти и борове, Уилга се намираше от другата страна на планината, но Матилда знаеше, че ще трябва да върви още дълги часове, преди да може да зърне фермата.
Пое си дъх и бързо се огледа наоколо. Конят си бе отишъл, а от Марвин нямаше и следа. Матилда изправи глава и пое напред. В полите на Тжаринга имаше вода, а също и подслон. Ако стигнеше там, преди да е настъпила нощта, после можеше да почива.