Мисълта, че Матилда има голяма преднина, всяваше страх и притеснение у Марвин. Той заби шпори в корема на коня и животното ускори ход, пъргавите му крака препускаха безмилостно по твърдата земя. Слънцето беше се издигнало високо и той знаеше, че конят скоро ще се изтощи напълно. Яздеше вече часове наред, а от нея все още нямаше и следа, не се виждаше дори облаче прах от Лейди. Той отпусна поводите на коня и слезе от седлото.
Едно свястно питие би му дошло много добре, но и водата, която носеше щеше да свърши работа. Като надигна жадно меха, той накваси езика си, преди да преглътне. После напълни шапката си и даде на коня да пие. Страните на животното още потръпваха след дългата езда, капчици пот покриваха шията му. Когато и двамата утолиха жаждата си, Марвин нахлупи отново мократа студена шапка и поведе коня напред. Щеше да повърви отстрани в сянката му и когато стигнеха до извора в полите на Тжаринга, можеха да се разхладят и да се напият с вода до насита.
Рояци мухи бръмчаха наоколо, слънцето напипаше грубата повърхност на земята и острите камъни по пътя. В потрепващия въздух над тревистата местност кръжеше ястреб — ленив хищник, тръгнал на лов за плячка. Мрачни мисли терзаеха Марвин. Той не притежаваше неговите очи, които с лекота виждаха жертвата отдалече, а трябваше да измине целия този изморителен път под палещите лъчи на слънцето, за да настигне плячката си, чиито дири дори не можеше да открие. Крепеше го само мисълта как ще я накаже, когато я намери. И страхът, че ще се разбере за деянието му.
Спомените го върнаха в Галиполи — в онази нощ, когато изпълзя от вонящата дупка в земята, която бе погребала толкова много негови другари. Тогава той бе успял да предотврати разобличаването на простъпката си, благодарение на бързите си реакции и на хитростта си.
От месеци се намираше в разгара на бойните действия, а взривовете и експлозиите от турските снаряди ехтяха в главата му дълго след края на обсадата. Той се стряскаше и преживяваше отново всеки гръм и гледка, чийто свидетел бе станал. Непрестанно усещаше миризмата на кръв и барут, а ужасът не го напускаше. Обливаше го студена пот, трепереше от страх в лепкавата кал. Усещането, че е притиснат и няма къде да избяга, го докарваше до лудост.
Марвин си припомни как се измъкна под прикритието на тъмнината, как оцелелите около него простенваха в съня си, притиснали плътно до телата си пушките — единствената им защита. Той тичаше през окопите, като увеличаваше все повече разстоянието между себе си и сигурната смърт. Като преследвано животно, той търсеше някой кладенец, най-сигурното скривалище, където нямаше да го открият и смъртта нямаше да е вече негова спътница.
Когато заобиколи стражевите постове, които се гушеха в една защитена падина на стотина метра от плажа, най-накрая откри това, което търсеше. Пропълзя покрай един мъртвец, когото санитарите бяха пропуснали, свит в една тясна усойна ниша, с ръце върху главата и с притиснати до брадичката колене.
Отекваха случайни изстрели, които го караха да простенва и да се свива от страх. Искаше всичко това да свърши — да го оставят на мира. Вече не издържаше.
Марвин не чу скърцането на ботушите по пода на укритието, нито пък видя приближаването на войника.
— Ставай, подъл страхливецо!
Марвин погледна нагоре. Щикът бе насочен на милиметри от лицето му.
— Остави ме — умоляваше той, — не мога да се върна там.
— Мръсен, жълт динго! Трябва да те разстрелям на място и да те оставя да гниеш тук. — Щикът пробождаше пространството, което ги разделяше. — Стани!
Пред погледа на Марвин всичко заплува в червена мъгла. Ужасът от окопите мина на втори план пред лицето на тази нова опасност. Военният съд щеше да е скоростен, а разстрелът — неизбежен. Той бе притиснат в ъгъла. Единственото, което можеше да направи, бе да нападне — и преди да осъзнае какво прави, стреля не срещу врага, а срещу сънародник и брат по оръжие.
Гърмежът отекна оглушително в укритието. Тъп удар в коляното му го събори. Полежа замаян на пода, без да осъзнава какво се е случило. Когато изплува от червената мъгла и дойде на себе си, той се огледа наоколо.
Другият мъж лежеше на земята, а пушката — отстрани до тялото му. Не помръдваше, не проявяваше признаци на живот и когато Марвин пропълзя до него, разбра причината. Човекът нямаше лице. Куршумът на Марвин го бе обезобразил.
Той огледа собствената си рана. Паниката от извършеното, замени плача и болката и Марвин трескаво мислеше какво да направи. Куршумът на другия войник бе раздробил коляното и бе преминал през бедрото му, преди да пробие дупка в хълбока му. Скоро нямаше да може да мисли от болка, а кръвта шуртеше прекалено силно, за да си позволи да остане тук още дълго.